Андерш Моте - Тръпката

HP кимна, като че знаеше какво точно има предвид Филип Аргос. Усмивката още стоеше като залепена за лицето му, но не само защото се чувстваше облекчен. Имаше нещо в стила и начина на изразяване на Филип, което му допадаше.

— Ще те оставя да пообиколиш малко, за да се научиш как функционира всичко и щом се отвори възможност, ти ще си на първа линия за крачката нагоре — продължи Филип, преди да бъде прекъснат от кратко потропване.

Вратата се отвори и високата червенокоска, която явно се казваше Софи, влезе с поднос. Щом постави чашите и бутилките на масата пред тях, тя хвърли на HP кратък, но далеч не толкова неприятелски поглед както по-рано и HP се усети как издължава вълчата си усмивка в нейна посока.

— Благодаря, Софи — каза Филип Аргос, когато тя почти беше приключила.

Той я хвана с ръка за лакътя. Забележително движение, което изглеждаше едновременно доверително и непоколебимо, и тя незабавно се обърна към шефа си почти като куче, което чака заповеди от господаря си.

— Можеш да помолиш Елрой да приготви колата до десет минути. Ще оставим Фа… искам да кажа Магнус на път към вкъщи.

Софи кимна и изгледа HP още веднъж, преди да напусне стаята. Този път той можеше да се закълне, че в изражението ѝ имаше намек за усмивка.

Тя отвори вратата на апартамента и използва случая, за да огледа бравата и рамката. Но точно както и по-рано нямаше следи от опит за влизане с взлом.

Заключи вратата след себе си и надникна във всекидневната. Матракът и завивките лежаха на пода, точно както ги беше оставила. Събра всичко на руло и пристегна целия куп с найлонов ремък.

Нямаше никакви планове да използва нещата повече, така че можеше направо да хвърли всичко долу в помещението за обемни отпадъци. Подходящ край на цялата тази афера.

Да се чука на матрак в празен апартамент с колега, при това прословут женкар, когото беше забърсала на служебно парти. Ситуацията едва ли можеше да бъде по-долна от това.

Тя остави рулото с матрака в хола и обиколи апартамента за последно. Вратата на спалнята беше затворена и щом я отвори, я посрещна полъх застоял въздух. Направи няколко крачки към прозореца, за да проветри, и беше изминала половината разстояние, когато осъзна, че тук вътре миришеше на още нещо.

Напомняше на афтършейв.

Беше ги помолил да го оставят на ъгъла пред един магазин „7-Eleven“, на доволно разстояние от хотела. Беше се оправдал, че има да пазарува. Горилата Елрой седеше на шофьорската седалка, а сестра му на мястото до него. HP и Филип Аргос бяха един до друг на просторната задна седалка.

— Трийсет хиляди терабайта, знаеш ли колко много е това? Естествено, че знаеш, Фарук, колко съм глупав. Почти забравих с кого разговарям! — засмя се леко Филип. — Това означава трийсет милиона милиарда байта, толкова информация тече по интернет всеки час поне според определени източници. Трийсет милиона милиарда букви, цифри или други знаци във всякаква възможни формации. Три хиляди часа нови клипчета в YouTube, над пет милиона блогпоста или туитвания. Две хиляди и петстотин нови потребителски профила в различни социални мрежи. Всичко това само за един незначителен час. Не е ли смайващо?

HP кимна. Смайване беше само началото.

Той се чувстваше зашеметен, почти леко надрусан.

— Повечето хора, политици и властимащи включително, нямат представа колко невероятно всеобхватен всъщност е информационният поток — продължи Филип. — Но ако някой посмее да спомене думата наблюдение, веднага се пораждат диви протести. Хората веднага се сещат за Агенцията за национална сигурност, NSA, FRA 68 68 NSA, Агенцията за национална сигурност на САЩ; FRA, Радио институтът за национална отбрана в Швеция. — Б.пр. или други държавни органи…

Той поклати глава.

— Всъщност този начин на мислене е напълно погрешен, поне в демократичните страни. Държавата обикновено се интересува какво нищожна група хора има да каже по даден, много тясно ограничен, въпрос. Големите компании, от друга страна…

Той махна с ръка към света извън колата.

— … се интересуват от мнението на почти всички, главно що се отнася до моделите на потребление и това как се възприемат скъпите им търговски марки. Този вид информация съществува навсякъде около нас, на практика цялата мрежа прелива от нея и защо? Ами защото повечето хора доброволно споделят тези сведения — или като кликнат на чекбокса под условията за използване на някоя страница, или пък още по-добре: като доброволно публикуват възгледите и предпочитанията си в някой от всички налични форуми. С други думи, модерният, свободолюбив човек, прегърнал идеята за поверителността на информацията, картографира сам себе си до най-малките лични подробности. Дори Джордж Оруел не би могъл да предвиди такъв сценарий…