Андерш Моте - Тръпката

Голямо открито офис пространство с приглушено осветление. Но за разлика от долния етаж, който гъмжеше от активност, тук той завари само две бюра в средата на стаята. Контрастът между грамадната тъмна зала и двете осветени работни места караше всичко да изглежда малко странно, почти сюрреалистично.

Зад едно от бюрата седеше висока жена с широки рамене, наведена над компютърен монитор. HP се сепна и за малко да спре намясто. Не знаеше дали го подведе костюмът, острите черти на лицето или прибраната назад коса, но жената зад бюрото всъщност приличаше на Ребека.

Илюзията трая само една секунда. Щом се приближи, той осъзна, че жената беше значително по-светла и напомняше най-вече на червенокосия мъж, който вървеше пред него. Той предположи, че са брат и сестра, а ако се съдеше по глупавия прякор на Франк, вероятно близнаци.

Щом минаха оттам, жената вдиша поглед от монитора. HP ѝ кимна леко, но тя не понечи да отвърне на поздрава му по някакъв начин. Вместо това просто се взря право в него.

Имаше нещо в погледа ѝ, което го накара да се почувства неприятно, и той направи две бързи крачки, за да настигне своя гид.

Червенокосият, когото Франк по-рано беше нарекъл Елрой, притисна палеца си към още един четец и пусна HP да мине през матираната стъклена врата на ъгловия офис.

— Чакай тук — каза той кратко.

Не можеш да постъпиш така с мен, разбираш ли ме?!

Напротив, определено можеше и тъкмо сега беше достатъчно бясна, че най-накрая да го зареже веднъж завинаги.

Може и да не беше особено красиво, но бързият край беше най-доброто и за двама им. Пък и какво имаше да се обсъжда, между другото? И двамата си имаха партньори, на които не бяха верни, които лъжеха. И защо?

Любов?

Едва ли — поне не и от нейна страна.

Всичко, което споделяха, бяха няколко потни оргазма на пода на празен апартамент.

Тайни срещи, които правеха живота малко по-поносим, но за които никой от двамата не беше готов да плати сметката. Освен това беше започнала да се изморява.

Обвинения, ревност и наранени чувства бяха последното, от което се нуждаеше…

Стига! И двамата сме големи хора.

Всичко свърши — точка!

Двете външни стени на ъгловия офис в действителност бяха големи прозорци, които предлагаха фантастичен изглед към стокхолмското Сити. Червени надписи откъм Културния дом, сини — при „Платан“ и аркадата ма площад „Сергел“ далеч долу, а високо вляво се виждаше светещият часовник на НК.

Стрелките сочеха точно седем и за миг сърцето на HP прескочи.

Но му трябваха само няколко секунди, за да овладее лудото си въображение.

Стрелките сочеха седем не защото някой беше спрял часовниковия механизъм, а защото часът всъщност беше седем вечерта.

Той направи няколко крачки навътре в стаята. Бюрото на Филип Аргос беше почти празно. Два монитора, клавиатура и безжична мишка — това беше всичко. Същото почти клинично състояние важеше и за останалата част от стаята. Нямаше нито един захвърлен лист, нито една залепяща се бележка или дори забравена чаша кафе, която да намеква за човешки живот.

Лявата стена беше изпълнена с рамкирани награди, всички окачени в сякаш подравнявани с лазер редици, а белият мокет явно се переше редовно, защото по него не се забелязваше дори и най-малкото жълто-кафяво петно от кафе или пък следи от подметки.

В единия ъгъл имаше комплект дивани от бяла кожа. На малката масичка до тях стояха пет мениджърски списания, наредени в перфектна дзен ветрилообразна форма. Оказа се, че на корицата на най-горното е самият Филип Аргос. The man in control, заявяваше текстът на снимката. Съвършената стая накара HP да се почувства още по-зле и той не издържа на изкушението да разбута списанията — само малко, колкото да придаде поне нещо човешко на стаята.

Докато се занимаваше с това, забеляза две малки снимки в рамки над дивана. Първата беше черно-бяла и изобразяваше Филип Аргос и мъжа, който явно се казваше Елрой. И двамата носеха барети и камуфлажни униформи, бяха клекнали и се прегръщаха през раменете, усмихвайки се към фотоапарата.

На другата снимка имаше тебеширено бял плаж, няколко тъмни силуета на палмови дървета, а зад тях над морето залязваше кърваво червеното слънце, което с изключение на списанията изглежда представляваше единственият цветен елемент в цялата монохромна стая.

Снимката впечатли HP и той заобиколи масата, за да може да я види по-отблизо. Пейзажът всъщност приличаше на…