Андерш Моте - Измамата

След всичко, което сам беше направил, за да прецака Играта — плановете, които съсипа, и всички пари, които отмъкна — мръсникът все пак изглеждаше напълно спокоен. Като че положението беше no hard feelings…

Но от друга страна, мисията, която му домъкнаха, не беше каква да е.

Пред ама че шибан избор беше изправен.

Изпълнеше ли мисията, на практика беше изцяло прецакан. Fucked for life във всички нюанси на понятието. Ако пък не го направеше, не само неговият живот щеше да е заложен на карта…

ДЕБАА!

46 от 78 файла проверени, няма намерени чужди обекти , съобщаваше програмата.

Той погледна към часовника. Беше минала над минута, оставаха само девет, преди да трябва да се чупи.

Хайде, хайде, хайде… Скапаните бавни компютри на библиотеката!

Сканиране…

70 от 78 файла проверени, няма намерени чужди обекти.

Той се наведе над клавиатурата, премести курсора върху интернет иконката и се подготви да започне. Без търсачки, право на адреса, после изтриване на всички отметки и бисквитки от компютъра, преди да излезе. Абсолютно колкото се може по-малко следи…

Неочакван звук откъм вратата го стресна. Той вдигна глава и се огледа внимателно над ръба на монитора.

Нисък мъж, облечен с кожено яке, тъмни очила и бейзболна шапка, смъкната над челото, беше влязъл в компютърната зала.

Мъжът остана на вратата, докато обходи работните места с поглед, и нещо в цялостния му вид незабавно накара всички алармени системи на HP да зазвънят като полудели.

По дяволите!

Тя набра номера и натисна зелената иконка.

Свързване… твърдеше дисплеят, но след като се взира в него сигурно половин минута, осъзна, че той грешеше. Раздразнено спря повикването и повтори ритуала. Най-новият смартфон, а не можеше дори да се позвъни с него…

— Телефонната централа на полицията — каза изведнъж глас от слушалката, преди дори да са се чули и няколко сигнала.

Тя се поколеба две секунди:

— Лицензионният отдел, благодаря — каза след това.

— Един момент.

Добре дошли в лицензионния отдел, времето за изчакване се очаква да бъде… шест… минути…

Тя въздъхна и погледна към ръчния си часовник. За миг обмисли дали да не отложи разговора и вместо това да звънне на Рунеберг, за да пробва да получи повече информация за случващото се…

Стигсон и беше забранил да се свързва с Хенке. Но това всъщност не беше голям проблем. Тя дебнеше Хенке от няколко седмици, всъщност вече месеци, като се замислеше. Но въпреки че знаеше, че си беше вкъщи, той нито отваряше вратата, когато му звънеше, нито дори отговаряше на обажданията ѝ.

Няколко есемеса по задължение, това беше на практика всичко и тя не хранеше никакви илюзии, че сега би било по-лесно да се свърже с него.

Онзи сейф я притесняваше.

Очевидно Хенке имаше тайни, които бяха толкова ценни, че се беше видял принуден да ги скрие в трезор дълбоко под земята. Хората на Стигсон вече бяха изпразнили апартамента му, нужно беше само човекът, който преглеждаше конфискуваното, да намери копие от договора за сейфа или пък съобщение, подобно на това, което тя самата беше получила. Една заповед за обиск, след това щяха да извадят свредлото и тайните на Хенке да избягат навън.

Каквото и да имаше в онзи сейф, то едва ли щеше да подобри ситуацията му.

— Лицензионен отдел, Першон… — гласът я накара да се сепне.

— Да, здрасти, ъъм, името ми е Ребека Нормѐн… — тя погледна към листа хартия пред себе си и опита да събере мислите си. — Става дума за молба от охранителна компания за разрешение за носене на оръжие. Просто се чудех докъде сте стигнали…

Ченге!

HP залегна инстинктивно зад монитора. Онзи целият миришеше на фуражка толкова силно, че от миризмата носът му запари.

Той се наведе надолу, за да издърпа USB паметта от компютъра. Хич не мислеше да им предостави цялото инфо, което беше събрал през последните месеци. СЕПО гарантирано щеше да намери начин да използва всичко срещу него, за да го задържи за неопределено време…

Пръстите му обхванаха пластмасовия стик, но в същия миг мъжът с шапката избухна в шумна тирада на непознат език. Друг, по-тънък глас отговори почти незабавно и щом HP надникна предпазливо, откри как шапкарят излезе от залата заедно с една жена на средна възраст, която бе стояла през няколко компютъра от него.

Той изчака още няколко секунди, после бавно се поизправи и си отдъхна.

Фалшива тревога.

По дяволите, съвсем се беше побъркал!