Андерш Моте - Измамата

Сканиране… моля, изчакайте , съобщи малък диалогов прозорец, едновременно с което един брояч започна да се върти. Обикновено отнемаше само минута да се сканира за шпионски софтуер или признаци за проникване. Петнайсет минути, никога не оставаше по-дълго, а като се имаше предвид развитието през последните дни, беше време да се ограничи още повече.

Той тропаше нетърпеливо с крак, докато гризеше неравния си нокът. Все още му оставаше половин година… Шест месеца, сто и осемдесет денонощия, за да измайстори план, изход, стратегия за измъкване, която да го освободи от целия този дяволски капан, в който се беше оказал.

Грешка — в който те се бяха оказали… Защото, както и да го въртеше и сучеше, не можеше да избяга от заключението, че Бека се забъркваше все повече и повече всеки път, когато те се доближаха един до друг.

А след срещата в гората, когато тя го събра с Водача, едно ново-старо и меко казано неприятно чувство беше напомнило за себе си.

Чичо Таге го беше нарекла тя. Твърдеше, че той е бил един от старите приятели на баща им от запаса. Че те — тя, той и бащата — дори са ходили на гости в лятната вила на чичото, когато са били малки.

Естествено, той беше опитал да ѝ разкаже истината, но без никакъв успех.

Тя така и не беше повярвала напълно на историята с Играта въпреки всичките му предишни опити да ѝ обясни. От друга страна, очевидно бе готова да приеме без ни най-малки резерви образа на чичо Таге.

Мамка му, в гласа ѝ почти се появяваше някаква нежност, когато говореше за него, горе-долу както когато говореше за бащата. Времето определено беше накарало паметта ѝ да избледнее, що се отнасяше до стария. След само още няколко години сигурно въобще нямаше да си спомня всички пъти, когато онзи го беше пребивал.

Всички пъти, когато шибанякът беше лъгал лекари и социални и беше убеждавал нея и майка им да подкрепят измислените му истории.

Не, колкото и да се опитваше, просто не можеше да обуздае омразата, която кипваше в него веднага щом станеше дума за стария. И същото се отнасяше за „чичо Таге“.

Омразата и — let’s face it — ревността…

Само допреди няколко години той никога не би признал, че се чувстваше така, че изпитваше това и към бащата, и към Даг. Като че бяха откраднали неговата Бека и я бяха превърнали в съвсем друг човек.

Някой, когото той едва помнеше. Непознат.

Ревност и омраза, значи — доброто старо комбо, допълнено с неговото и без това вече ниско ниво на надеждност, ефективно разбиваше всички възможности да я убеди в истинската самоличност на Таге Самер.

Но той съвсем не можеше да я вини. Факт беше, че цялата му история звучеше толкова шибано невероятно, че на него самия понякога му беше трудно да повярва в нея. За щастие, му бяха останали малко memorabilia, които бе скрил на сигурно място.

На първо място, това беше телефонът, които беше завоювал преди две години горе на Е4 от Кенг „58-и“ Хаселквист. С изключение на цифрите на гърба телефонът беше абсолютно същият като този, който беше намерил във влака и който го беше въвлякъл в цялата тая болна история.

След това идваше картата за достъп, малкият бял заек, който бе изпаднал от една книга горе в НК и който му беше помогнал да спре часовника на нормалния си живот, давайки му достъп до негова собствена Страна на чудесата.

Третият предмет в колекцията му беше харддискът с всички файлове от ArgosEye, фирмата, която се беше погрижила Играта да остане скрита в дълбоководната гробница на интернет.

Троянецът, който Манге беше конструирал и който той сам, с известни усилия, бе успял да внедри в информационната мрежа на компанията, беше свършил работата си. Множество неща бяха изкарани на светло: фалшивите тролове, блоговете, които предоставяха готово пакетирани мнения по поръчка, списъкът в стил Щази на опонентите с различни възгледи и цял куп други съмнителни дейности, с които Филип Аргос и бандата му се бяха занимавали в най-горните офиси на Хьотори сградата.

Но въпреки че подозираше, грешка — въпреки че знаеше, че ArgosEye прикриваше Играта, помагаше ѝ да остане скрита, като същевременно регистрираше всички, които си пъхаха носа или нарушаваха Правило номер едно изтеклите файлове не бяха разкрили и едно-единствено мизерно доказателство, че теорията му всъщност беше вярна. Може би бяха подсигурили този тип информация зад двойни катинари или пък шпионската програма на Манге чисто и просто беше търсила на грешните места?

Играта не беше изплувала на повърхността, както се беше надявал. Все още се спотайваше в дълбините също толкова невидима, колкото и преди. С други думи: нещата, които беше записал, всъщност не доказваха нищо за никого, който не беше запознат с цялостната картина. Дори и последното попълнение в колекцията му нямаше реална доказателствена стойност: обикновен лист А4 с напечатан текст, който всеки би могъл да напише. Последната ти мисия, HP , беше казал Таге Самер, a.k.a. Водача, там, между надгробните плочи, докато пийваха кафе заедно.