Лили Джърмейн - Шестима братя

Беше той, сигурна бях. Не можех да разбера какво казваше, но се чувствах много по-добре, след като знаех, че ме беше открил.

Гласът му беше последното нещо, което чух, преди да се падна като носна кърпичка на земята и светът да стане черен.

Когато се събудих, бях сама. Беше тъмно и можех да чуя тихото бийп… бийп… бийп… през шума от силния трафик на Лос Анджелис отвън.

Намирах се в болница.

Бежов таван, бежови стени. Твърда възглавница под туптящата ми глава. Тялото ми беше леко повдигнато и успях да обходя стаята със сухите си очи. Поех рязко въздух, когато видях, че съм грешала.

Изобщо не бях сама.

До долната част на болничното легло стоеше самотна фигура, а черните ѝ очи блестяха на слабата светлина, която навлизаше в стаята от ярко осветения коридор.

Той не каза нищо, а тишината помежду ни ме правеше неспокойна.

— Какво се случи? — попитах с прегракнал глас, сякаш имах камъни в гърлото.

— Казах ти, че трябваше да си тръгнеш — отвърна той горчиво.

Приведе се напред и аз се успокоих, когато видях, че е Джейс, а не баща му.

— Брат ми е мъртъв, а баща ми е на път да започне гангстерска война.

— Какво?

Той стана от стола си, приближи се към леглото и се надвеси над мен. Очите му бяха като обладани, а чертите на лицето му бяха изопнати от стрес и изтощение. Стомахът ми се присви от вина и себененавист. Страдаше заради мен като поредната марионетка в стремежа ми за отмъщение.

— Къде ти беше работа да смъркаш кокаин с Макси и две непълнолетни момичета? — попита.

Нямах представа как да му отвърна, затова просто присвих рамене.

— Не знам.

Изглеждаше недоволен от отговора ми, затова обясних.

— Баща ти искаше брат ти да си прекара добре.

Джейс изсумтя, очевидно отвратен. Сграбчи коженото си яке от облегалката на стола, облече го и взе каската си от земята.

— Ще се видим по-късно — каза и закрачи към вратата.

— Почакай! — извиках, мъчейки се да се изправя в леглото. — Няма ли да ме вземеш с теб?

Той се обърна бавно със самодоволна усмивка, която не подхождаше на някой с толкова красиво лице като неговото.

— Не — отвърна. — Оставаш тук. За малко не умря. Отново.

Хлад премина по тялото ми, когато се сетих как бях на косъм от смъртта преди шест години, но бързо осъзнах, че той говореше за прободната рана, която Дорнан ми беше нанесъл съвсем наскоро.

— Оу — отвърнах.

Изглеждаше така, сякаш щеше да избухне всеки момент — мускулите на врата му бяха изопнати, а ръцете му бяха свити в юмруци.

— Знаеш ли, мислех, че си различна — каза, поглеждайки ме кръвнишки. — Но си същата като тях.

Джейс подхвърли нещо върху леглото до мен. Погледнах надолу и видях, че беше телефона ми.

— Обади ми се, когато те изпишат — каза, без да поглежда назад.

Отворих уста, за да кажа нещо, но той вече беше излязъл и единственото, което остави след себе си, беше затворената врата. Облегнах се назад върху възглавниците, проклинайки глупостта си. Това не трябваше да се случва. Едва не бях умряла!

Замислих се за няколко минути, а главата ми се замая.

Макси беше мъртъв. Дорнан се беше развилнял. Джейс ми беше бесен.

Тогава оставаше само един човек.

Прегледах целите три контакта в телефонния си указател. Дорнан. Джейсън. Татуиста. Елиът вдигна на третия сигнал.

— Дано да си заслужава — каза сънено. — Ако си събудила дъщеря ми, направо ще те убия.

Дъщеря му. Божичко. Щях да го помоля да дойде и да ме прибере, но не можех да го карам да зареже дъщеря си посред нощите, за да ме измъкне от болницата.

— Съжалявам — казах тихо. — Чудех се… може ли да дойда да те видя?

Сигурно беше усетил нещо нередно в гласа ми, защото, когато проговори отново, звучеше напълно буден.

— Разбира се — отвърна. — Всичко наред ли е?

Погледнах надолу към болничното си облекло и системата, забита в ръката ми.

— Отлично — отвърнах. — Просто ми липсваш.

— Пфф — каза той. — Много ясно.

Сбогувах се и приключих разговора.

Десет минути по-късно вървях надолу по булевард „Сан Висенте“, облечена единствено с болничното облекло, което се разгръщаше всеки път, щом подухнеше ветрец и откриваше на показ бузките на дупето ми. Бях боса и нямах нищо в себе си, освен телефона, който стисках здраво в ръка. Беше три сутринта и улиците бяха пусти, а единствените ми придружители бяха една бездомна жена, която буташе количка с вехтории, и възвисяващите се над мен палмови дървета, чиито листа шумоляха на нежния бриз.