Джон Кларксън - Гангстерски рап

Арчи бутна заложничката си на пода и мушна ръка под полата й, но Джъстин стисна крака и му попречи да бръкне по-надълбоко между тях. Това изглежда развесели Арчи.

— Ще вземеш да ме възбудиш. Знаеш го, нали? Като си играеш така, сама ще се подмокриш. Нали, мила?

Джъстин не отговори.

Арчи посегна още два пъти към вагината й, смеейки се, после изведнъж се озлоби, сграбчи горната част на чорапогащника й и го дръпна надолу.

Джъстин продължаваше да стиска крака, мъчейки се да прикрие триъгълника между бедрата си. Арчи държеше беретата в свободната си ръка, но продължаваше непохватно да сваля чорапогащника й.

Ръцете на Джъстин бяха завързани, но краката й оставаха свободни. Тя се стегна, готова да го изрита, решена да не му позволи да я изнасили без съпротива. Но Арчи изглежда все още не бе решил да я изнасилва. Той натика пистолета в колана си, след което събра на топка разкъсания чорапогащник и затъкна устата на Джъстин.

Издърпа колана от полата на Джъстин и стегна глезените й с него. После отстъпи назад.

— Така. Да не се опиташ да направиш някоя глупост, докато си върша работата.

Арчи се отдръпна от нея и се скри в сянката на горящата свещ. Тя не чу шума от отваряне или затваряне на врата, но усети, че е напуснал стаята.

Веднага се изправи в седнало положение и се добра до стената. Така успя да оправи полата върху бедрата си и да се облегне на стената. Сгъна крака и седна на една страна, мъчейки се да не притиска отеклите и болящи я части на тялото, където Арчи я бе ритал.

Усилията й обаче се оказаха безполезни. Ръцете й бяха завързани на гърба в неудобно положение и болката пронизваше цялото й тяло. Дясното й око беше съвсем отекло и затворено, челюстта я болеше, а най-лошото бе, че заради отока и съсирената кръв в ноздрите й беше почти невъзможно да диша нормално с чорапогащника, натикан в устата й.

Тя се огледа наоколо. Единствената мебел в стаята беше някаква дървена маса до стената.

Задърпа ръце, но веднага усети, че не й стига дъх. Обхвана я паника. Усети нужда от повече въздух и задиша на пресекулки. Започна да кашля, задави се. Задушаваше се. Отчаяно се помъчи да вдиша през ноздрите, усети как сърцето й заби учестено и започна да губи съзнание.

Не можеше да се остави да умре по този нелеп начин.

Мобилизира цялата си воля, концентрира се, наложи си да се успокои и да възстанови що-годе нормалното си дишане, като поеме леко въздух през запушения си нос.

Тя захапа найлоновата тъкан в устата си, разшири ноздри напук на болката и си каза, че няма да позволи на това животно да я надвие. „По-бавно… Съсредоточи се… Да не си посмяла да му помогнеш да те пречупи.“

И Джъстин впрегна цялата си воля, за да се защити от болката и страха. Решително напълни дробовете си с въздух, малко по малко, след което го изпусна силно през ноздрите си, от които изхвърчаха съсирена кръв и слуз. Олекна й и тя опита пак, усещайки секрета по устните и брадичката си. „Добре — каза си, — добре. Нека само да се опита да ме изнасили.“

После си припомни един съвет за такива случаи. Беше насъбрала достатъчно страх в себе си, за да й помогне да изпразни пикочния мехур и дебелото си черво, ако онзи звяр й се нахвърли. Да видим дали ще му хареса, когато ми посегне следващия път.

Замайването и паниката й заглъхнаха, но тя продължи да се бори за въздух, като хапеше и стискаше синтетичната материя, напъхана в устата й. Всяко движение на челюстта й причиняваше непоносима болка, но тя продължаваше. Успя да я събере на плътна топка и я избута в единия край на устата си. Отвори си малка пролука и хрипливо засмука въздух.

Главата й започна да се прояснява. Силата и решимостта й нарастваха с всяка изминала секунда. Настрои съзнанието си за битка. Когато й налетеше щеше да използва дългите си силни крака. Или главата си, или раменете, или зъбите, ако съумееше да освободи устата си. Щеше да го изрита безмилостно и или да го надвие, или да го вбеси дотолкова, че да я убие. Вече беше изтърпяла достатъчно. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че няма особен шанс срещу него. Но не можеше да е сигурна. Може би това, което всъщност искаше, бе да го провокира да я убие. И колкото по-бързо, толкова по-добре.

Изведнъж Джъстин чу странен шум навън в коридора — шум от плискане и разливане, и въпреки счупения си полузапушен нос, успя да долови миризмата на бензин и още нещо.

През този последен час, който Лойд Шоу прекара, агонизирайки мислено в патрулната стаичка в участъка, той ту се бе молил, ту бе ругал. Или ругатните, или молитвите помогнаха, или пък стана чудо, но отговорът дойде от само себе си. Или може би като следствие от рутинната къртовска полицейска работа.