— Не приличаш на ченге — изломоти хлапакът.
— Не приличаш на надежден свидетел — контрира Дартели. — Изглежда, че кратуната ти е напълно зашеметена. Искаш ли да те претърсим?
Хлапакът се размърда нервно.
— Нека само водим разговори, Джак — смънка той.
Това, разбира се, беше вярно, Дартели приличаше повече на посетител на Дисниленд, отколкото на ченге, което се занимава с грабежи и убийства, но беше важно да не позволи на свидетеля да изпита чувство на превъзходство или увереност в себе си. Уолтър Зелър, учителят на Дартели и бивш сержант, го беше научил навремето да преценява бързо свидетелите — все едно дали правилно или погрешно. Напереният свидетел трябва да се смути, неохотно даващият показания свидетел да се ухажва и утешава.
Дартели имаше нервния навик да притиска езика си срещу малкия белег върху долната си устна, откъдето някога беше избил един зъб. Обяснението за белега беше, че изгубила контрол шейна се е блъснала в дърво, когато Дарт бил на дванадесет години и поради това с прекалено много енергия и прекалено малко здрав разум. Истината се намираше по-близо до домашното огнище. Нокътят на старата дама беше попаднал върху челюстта му по време на едно от нервните й избухвания и това го беше изпратило в спешното отделение за четири шева и известно количество изобретателни обяснения.
Дартели носеше къдравата си глава от песъчливо жълта коса късо подстригана, особено над челото, където фронтовата линия беше в пълно отстъпление. Имаше сиви очи, кокалесто тяло и светла северноиталианска кожа, за която повечето жени му завиждаха. При подходящо осветление Джо Дартели изглеждаше строг и сериозен, което беше много удобно за едно ченге. Изкуствената светлина от уличните лампи произвеждаше същия ефект, като променяше чертите му и му придаваше вид по вкуса на един кубист или импресионист и маскираше иначе нежното му излъчване.
— Кажи ми какво си видял — попита Дарт с нещастен глас, след като се измъчваше от горещината. Той избухна в ново кашляне. Дробовете му бяха пресъхнали въпреки влажността на въздуха. Трябваше да се примири с това.
— Паркирам онзи буик там, Джак, нали разбираш? А онзи беше оставил покрива отворен, нали така? И тъй, затварям го, окей? Гледам нагоре през него — когато онова момче се хвърля от шибания прозорец и си размазва задника по целия гаден тротоар. Кръв навсякъде.
— Се хвърля ? — попита Дартели, като в същия момент изпита сериозно съмнение. На този свят няма такова нещо, наречено надежден свидетел . Нищо подобно не съществува.
— Направо от прозореца, Джак, слушай какво ти говоря. — Той изви голямата си ръка с дълги пръсти и розова кожа под ноктите, имитирайки скок, като при това изсвири съгласно скалата на Доплер, за да илюстрира падането. — Бам! — почти изкрещя, когато ръката му стигна до въображаемия паваж. — Здравата се натърти.
Дарт мислеше за легло. И за това колко дълъг беше изминалият ден, и за това, че беше постъпил глупаво, като се беше спрял и замесил в тази работа. Свидетелят беше кръгла нула. Някакво жалко парче мъртво месо се подава от някакъв костюм на улицата. „Кого го е грижа“, се попита той, опитвайки се да се убеди, че трябва да се откаже.
Но знаеше, че не може да отмине.
— Скочи ли, или се хвърли ? — Още един път Дарт направи опит да изясни положението.
В главата му се чу онзи неканен глас: „Изпълних дълга си“.
— Казвам ти, че онзи баламурник се хвърли.
— С главата надолу?
— Точно така. Също както на шибаните олимпиади. — Той вдигна ръката си, за да повтори пантомимата заедно със звуковия ефект. Беше определено със замъглено съзнание. „Лайнян свидетел“, помисли си отново Дарт.
Но съществуваше Ледения човек, чиито контузии също говореха за хвърляне с главата напред, въпреки че трупът беше ударен най-малко от един снегорин и отнесен на разстояние няколко пресечки, преди да заседне в една преспа за около някъде между четири дни и две седмици, като по този начин всякакви категорични заключения относно понесените увреждания ставаха крайно несигурни. Но той се беше хвърлил , беше се хвърлил и този. Съвпадение? Лайна!
Това, което Дарт беше забелязал залепнало към тротоара, изглеждаше да поддържа този свидетел: главата на скочилия беше хлътнала, по-голямата част от лицето липсваше, горната част на тялото — разнебитена каша. Онова, което някога е било ляво рамо и ръка, сега лежеше нагънато и смачкано под него. Док Рей и Тед Браг щяха да кажат нещо повече за точния ъгъл на удара, въпреки че беше малко вероятно да отделят много време на случая. Самоубийствата се изясняваха бързо.
Читать дальше