Ридли Пиърсън - Верига от улики

— Името й е Люилън Пейдж — поясни Аби.

Погледът на Дарт се плъзна бързо по екрана. Не му харесваше да изостава от Аби. Както четеше, той протестира:

— Тя е дванадесетгодишна, Аби! — Изпита силно облекчение. — Нищо чудно, че не е счел за нужно да я включва.

— Но той я е интервюирал, Джо — напомни му тя. — Длъжен е да я впише. — Тя се поколеба и попита: — И така, защо я е пропуснал? Какво е видяла тя?

— Аби — възпря я той, — това е спекулация. — Но повторно надеждата се върна при него: Замесен ли е Ковалски в това?

Тя измести текста нагоре, за да разкрие долната част на страницата. Пръстът й посочи едно изречение. Дарт прочете:

— Видях бял мъж. Голям бял мъж. Качи се горе и…

— Следващата страница липсва — информира го тя.

Дарт препрочете материала няколко пъти. „О, боже мой, помисли си той. Бял мъж.“

— Искам да говоря с нея, Джо. Искам да разбера каква е работата — кой е този човек — този, когото е видяла.

— Можеш ли да я намериш?

— Не знам — погледна го тя. — Но ако я намеря, искам и ти да бъдеш с мен.

Чуваше се музика в изпълнение на Джаксън Браун. В гласа му се чувстваше самотност. Самотен се чувстваше и Дарт. Гини не се съгласи на среща в апартамента му, а той нямаше желание да рискува да попадне на някое от гаджетата й. Трябваше да бъде на неутрална територия — бара на Смити, едно място, което нито той, нито тя посещаваха често, не че Дарт посещаваше често изобщо някакъв бар. Повече си падаше по библиотеките, въпреки че му беше неприятно да го признае.

Това беше юпи бар, с мебели от черно дърво, бял лен и островен бар, който доминираше входната част. Барът обслужваше клиентела от застрахователи, бели мъже и жени на възраст между тридесет и четиридесет, които носеха тъмни костюми, пиеха светла бира и водеха шумни оживени разговори.

Встрани от централната част на града с неговите блестящи небостъргачи единственото място, където подобен бар можеше да съществува, беше Западен Хартфорд и долината. Белите, които представляваха малцинство в града, трябваше много внимателно да избират местата си за запой.

Джаксън Браун пееше и казваше, че ще направи всичко, ще кара самолет, ще се разхожда върху крилата му. Дарт се беше чувствал по същия начин някога с нея. И може би, просто може би, тя се беше чувствала по същия начин с него. Но всичко беше пропаднало. Беше се разтопило като фигура, движеща се в гъста мъгла. Беше наблюдавал отдръпването й, беше протягал ръка да я стигне, беше й викал и крещял, когато тя изчезна, защото такива неща никога повече не могат да се върнат — поне такива бяха думите й.

Гини Райс с влизането си накара няколко глави да се обърнат. Не толкова заради външния й вид, колкото заради присъствието й — тя налагаше внимание. Той мислеше за нея с чувство, въпреки че се надяваше тя да не го разбере и се страхуваше, че би могла да го разбере, защото за нея той представляваше най-лесният прочит. Тя носеше сини джинси, кафяво яке, силно стегнато в талията, с наполовина придърпан цип като реакция срещу климатичната инсталация, синя копринена блуза и огърлица от диаманти и злато, която й беше подарил по повод на някаква незначителна годишнина. Достатъчна беше само тази екипировка, за да я открои от почти еднообразната тълпа, също както Дартели с неговите панталони цвят каки и син блейзер го отличаваха от другите. Беше подрязала късо тъмнокафявата си коса доста над раменете. Имаше перфектен нос, малки устни и очи с цвета на блузата, към лявото й ухо бяха прикрепени двойка златни обеци — на дясното нямаше нищо. Това беше Гини: винаги малко по-различна. Мъжко момиче. Фантастична атлетка. И все пак с достойнство и грация, когато го искаше. Сега тя принадлежеше на някой друг — беше чул слуховете. Преглътна на сухо в опит да направи гласа си ясен, чудейки се отново защо беше позволил това да се случи.

— Здравей, Дарт — поздрави тя, издърпвайки стола към себе си.

Ако той беше станал прав, ако й беше помогнал със стола, тя щеше да му се разсърди и затова той потисна желанието си и просто остана седнал. Употребата на съкратената форма на фамилното му име не беше формалност, тя винаги се обръщаше към него по този начин. Най-често той самият приемаше себе си като Джо Дарт благодарение на нея.

Тя дръпна ципа на якето. Неколцина от мъжете все още гледаха — Гини съзнаваше това, но беше свикнала и го прие като комплимент. Нагласи си една усмивка на лицето, подобно на актьор, който се упражнява пред огледалото. Сърцето му се разхлопа в гърдите. „Карай да върви“, каза си той.