Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

— Такива като вас май ги наричат користолюбиви…

— Не точно. Предпочитам да се наричам опортюнист.

Грейс бе свикнала винаги тя да има последната дума, затова смени темата:

— Първата стъпка към това да намерим заложниците, е да открием записките на Едуард Лу. Той е водил сметките за раздаваните поощрения.

Нокс се подсмихна на използвания евфемизъм.

— А записките могат да ни доведат до някого, който е имал мотив да го отвлече, нали така? — продължи тя.

— Май това е планът на „Ръдърфорд Риск“, но Дани… искам да кажа господин Данър, той не се занимава със задържането на хора. Това, ако може така да се каже, е достатъчно показателно, че ако са знаели за потенциалния риск да бъде отвлечен, то Данър щеше да ни остави малки следи, по които да го намерим. Мисля, че лаптопът на Дани в случая е най-ценният ни играч.

— Трябва да работим заедно, господин Нокс — припомни му тя.

— Така е.

— Значи първо ще се заемем със сметките на Лу. Вече съм получила нареждания.

— Пък аз имам чувството, че времето ни изтича, а страшно много държа да намеря Дани жив… — отвърна Нокс.

— Не трябва да игнорираме китайските конкуренти на „Бертолд Груп“. Там има замесена много лоша кръв. Тези компании биха спечелили много от това да спрат поощренията или да се доберат до списъка с получателите им, а това е достатъчно добра причина някой да бъде отвлечен и измъчван. Господин Маргарт спомена „Йонг Ченг и син“, а „Йонг“ и „Бертолд Груп“ имат доста тъмно минало и доста конкурентни битки помежду си. Не съм съвсем наясно как да подходя към това, но вероятно ще изскочи нещо в тази насока.

— Да, възможно е — уклончиво отвърна Нокс, — но аз все пак ще се заема с Дани и неговото проучване — настоя той. — На вас дадоха ли ви айфон? — попита той след кратко колебание.

— Да, така комуникациите ни ще бъдат по-сигурни.

— Можем да си изпращаме текстови съобщения.

— Със сигурност, както и да си оставяме гласови.

Въпреки двете години обучение в Южна Калифорния понякога Грейс все още говореше английски така, сякаш повтаряше реплики от аудиоурок.

— Следващия път, когато се срещнем, ще донеса и счетоводните си книги за прикритие — поясни Нокс.

— Чудесно — отвърна тя на шанхайски.

— Няма нужда да ви казвам, че първите четиридесет и осем часа след отвличането са критични, нали?

— Не.

— Но така или иначе, този срок отдавна е минал — продължи Нокс, след като по навик погледна ръчния си часовник, марка „Таг Хойер“. — Сержанта… или Дулич, както вие го наричате, е убеден, че замесването на Дани променя коренно нещата.

— Да, така е…

— Те ще го убият, може би ще ликвидират и двамата само защото той е американец.

— Не и ако ние първи ги застреляме — заяви тя.

Нокс се поколеба. Някак си думите, изречени от нея, не му прозвучаха съвсем на място.

— Разбрахме се значи — каза той накрая.

— А колкото до логистиката ни, аз ще се заема с това как и кога ще се придвижваме — заяви Грейс.

Нокс отвори уста в опит да й се противопостави, но тя го прекъсна:

— Това все пак е моят град, господин Нокс. Не го забравяйте.

19:00 часа

Шанхай

Алън Маргарт седеше зад бюрото си и чакаше офицерът от Народната въоръжена полиция да каже нещо, но мъжът явно се бе съсредоточил в разглеждане на „Ксуан Тауър“ в далечината. Строителните работи по сградата не преставаха и през нощта, осветяваха я силни прожектори. По скелето подобно на мравки пъплеха работници, но Маргарт знаеше, че днес те бяха далеч по-малко от онези, които строяха до вчера. А това беше сериозен проблем.

Срещата с офицера бе организирана набързо и бе прекъснала плановете на Маргарт да прекара една вечер в Шанхайската опера, което не беше особена загуба. От задачите му за днес все още оставаше да се обади в главния офис в Бостън и на една инженерна фирма от Сан Франциско. Очертаваше се дълга нощ.

Той обаче не отклони срещата, за която полицията бе настоявала. В представите му Китайската въоръжена полиция бе нещо като азиатска версия на Гестапо. Маргарт беше запознат със значението на прозвището Желязна ръка , а сега, гледайки офицера пред себе си, предположенията му се потвърждаваха. Инспектор Шен Деши беше доста по-едър от повечето китайци, имаше неразгадаемо изражение, прозорлив поглед и изглеждаше като човек, изцяло лишен от чувства. Маргарт нямаше никакво намерение да злепоставя „Бертолд Груп“ пред него — и без това си имаше достатъчно проблеми.