Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

— Тогава измислих историята — продължи Еди. — Трябваше да бъда отвлечен. Съдържанието на този плик щеше да ме направи много ценен за работодателя ми, със сигурност достатъчно ценен, за да даде за мен четиристотин хиляди долара. Щях да искам откупа и да върна дълговете на баща ми. След това естествено щеше да се разрази трагедията — всички щяха да смятат, че съм бил убит, а тялото ми така и нямаше да бъде намерено. Родителите ми щяха да си върнат бъдещето и достойнството пред хората, а аз щях да изчезна. Щях да отида в Австралия или в Америка — продължи той и й показа ръката си с липсващия пръст. — Е, планът ми не можеше да мине без жертви — допълни, погледна към спящия Данър и добави: — А тогава се появи той…

Грейс също погледна към него.

— По-тихо — предупреди го тя и кимвайки към плика, добави: — За какъв номер говориш?

— Казвам ти, цената му е четиристотин хиляди щатски долара.

Грейс го изгледа, объркана, докато си мислеше за думите на Селена Минг за съвместното пътуване на Маргарт и Чи — „за уреждане на бъдещи проекти“. Освен това монголецът имаше връзка с Пекин, където се вземаха всички важни решения. „Майчице!“, помисли си тя, щом се сети за назованото от Лу число. Беше твърде голямо, за да е сума на подкуп. Но ако беше сума за наддаване за някакъв правителствен проект в строителството? Да, парите бяха огромни, но хипотезата не беше невъзможна.

— Еди… — започна Грейс.

— Американецът! — прекъсна я той. — Само ако бяхме оставили американеца. Но всички планове са обречени, нали? — тъжно добави той.

— Еди…

— Те ще ме убият, Йойа. Какво ще стане със семейството ми? Аз ги посрамих. Нямах друг избор.

Грейс се опита да обмисли чутото. Какво показваше големината на числото, заради което „Бертолд Груп“ си беше платила? Нито един подкуп не можеше да е в размер на милиарди юани. Какво ли означаваше това огромно число?

— Чужденецът взе парите от откупа. Върни ги, братовчедке, дай ги на баща ми — каза Еди.

— Вече е твърде късно за това. Парите платиха свободата ти.

— Трябваше по-рано да се усетя, че тези хора не биха се спрели пред нищо.

— Кои са те? — попита тя. — Какви са тези монголци?

Едуард сви рамене.

— Аз съм само куриер, предавам съобщения. Откъде да знам? Ще ти кажа едно обаче: онзи мъж беше зъл, в очите му се четеше смърт.

— А тази фабрика? — продължи да разпитва Грейс. — Видях я на видеозаписа…

— Виждала си видеозаписа? — изуми се Лу и скочи на крака.

— Къде е това? Къде се намира фабриката? — попита Грейс. Мястото, където и да беше, явно бе в центъра на проблема…

Изведнъж я опръска нещо топло. Едуард Лу се люшна напред и главата му тежко тупна на мръсния килим.

Клейт Данър стоеше зад него, все още стиснал дървената закачалка за дрехи. Канеше се да замахне и да го удари втори път.

Грейс скочи на крака и го хвана за китките, предотвратявайки втори удар. Очите на Данър блестяха от ярост.

— Спри! Спри! — изкрещя тя.

Но Данър беше достатъчно едър и я изблъска настрана.

— Достатъчно! Достатъчно!

Данър беше объркан, полусънен… Очите му не можеха да се фокусират. Не й отговори нищо. Изглежда, дори не я беше чул. Дали не ходеше насън? Дали не бе изпаднал в наркотично състояние, причинено от травмата? Опита се отново да удари Лу по главата с окървавената закачалка, но усилието явно го беше изтощило и гневът му се изпаряваше… Грейс успя да се пребори и да изтръгне закачалката от ръцете му. Данър се препъна, опря гръб в стената и се свлече на пода, заравяйки лице в шепите си.

— Всичко ще бъде наред — успокои го тя.

Едуард Лу обаче остана да лежи в безсъзнание на пода, с кървяща рана на главата. Всъщност братовчед й изглеждаше полумъртъв.

17:45 часа

Нокс пристигна в бункера с две чанти спортни дрехи и два чадъра. Почука на вратата и Грейс му отвори, а в погледа й се четеше отчаяние.

— Не внимавах достатъчно! — каза тя, щом Нокс видя лежащия и окървавен Едуард Лу. Личеше си, че е в безсъзнание. До него беше разхвърляна изцапана с кръв тоалетна хартия, която Грейс бе използвала, за да го почисти и превърже. — Приятелят ти се събуди разярен — добави тя.

Нокс разбра. Данър все още седеше, облегнат на стената и заровил лице в дланите си. Спеше ли? Лу лежеше по гръб на пода, а главата му бе подпряна изправена на стената. Окървавената закачалка беше захвърлена на пода.

— Исусе Христе! Само допреди час той го защитаваше! — изуми се Нокс.

— Може да е в шок. Кой знае? Сега искаше да го убие.