Том Кланси - Мрежата

Щеше да го ликвидира от непосредствена близост, някъде, където нямаше да е заобиколен от бодигардове, за да можеше след това да се измъкне безпрепятствено.

Но имаше ли такова място?

Имаше, разбира се. Щабквартирата на Мрежата. Място, считано за достатъчно сигурно, където никой не би си помислил да охранява Майкълс специално.

Петък, 08.10.2010, 09:05

Куонтико

Противно на всички очаквания, не беше чак толкова трудно да се вмъкнеш някъде, където се предполага, че не би ти хрумнало да припариш. Малкото, 9-милиметрово керамично пистолетче, произведено в Бразилия, междувременно беше пъхнато под дрехите й. Изстрелваше бор-епоксид (по-силен вариант на твърдото ракетно гориво) — без гилзи и без патрони. Имаше тройна, срязана цев и двайсет метра радиус на действие. Произвеждаше се нелегално и на практика беше за еднократна употреба. В краен случай можеше да се използва и повторно, но това би повлияло на точността му, тъй като след стрелбата фината керамична сплав отвътре се износваше. Тривалентният металоид бор се използваше в зъбните пломби, изобщо пистолетчето играчка би минало без проблем през който и да е метален детектор, както и през флуроскенера, тъй като по форма наподобяваше повече дамско сапунче, отколкото оръжие.

От вътрешната страна на бедрото й беше прикрепен ножът — също керамичен, сгъваем, с пластмасова дръжка. Острието му беше късо, но много здраво.

Стандартната процедура за безопасност в повечето правителствени сгради, които не можеха да хвърлят кой знае какви средства в тази насока, включваше отпечатъци от пръстите, метален детектор и естествено — охрана. Ако не си вътрешен човек, а си отишъл по работа, процедурата се удължаваше малко повече по преценка на охраната. Можеха да поискат компютърна справка за самоличността ти, да те претърсят — основно или само отгоре-отгоре, да изпратят някой да те съпроводи там, за където си тръгнал… Всичко това се отнасяше и за достъпа до сградата на Мрежата. Познаваше учреждения с още по-строги мерки за сигурност — скенер на дланта или на ретината, гласов анализ и тъй нататък. Както и да е, в случая това нямаше никакво значение, тъй като Селки така или иначе не възнамеряваше да се подложи на всички тези процедури, да се качи до кабинета на Майкълс и да почука на вратата му.

Идеята й беше съвсем друга. Щеше да прегледа компютъра и да си набележи някой от помощния персонал на Мрежата, някоя чистачка или секретарка, която отскоро работеше в системата. По възможност някоя, която не беше омъжена и живееше сама. След което нямаше да е проблем да постигне абсолютна прилика с оригинала.

Изборът падна на Кристин Уесън, трийсетгодишна грозновата брюнетка, която трябваше да се прости с краткия си и по всяка вероятност не особено съдържателен живот, докато нейната двойничка, облечена, разбира се, в нейните дрехи, продължеше към югозападния (най-натоварения) вход на сградата. Беше петък и по лицата на върволицата служещи, наредени на опашка на пропуска, се забелязваше известно оживление. Един по един те прекарваха картите си за самоличност през скенера. Процедурата вървеше доста бързо — святкаше зелена лампичка и можеше да влезеш навътре и да отстъпиш място на следващия.

Селки беше спокойна, че картата й е валидна — с нея беше влязла и на паркинга зад волана на осемгодишния форд на Кристин (между другото голяма бракма).

А самата Кристин или по-скоро това, което беше останало от нея, беше увито в найлонови чували, напъхано във ваната и покрито с буци лед от фризера — за да мине известно време преди съседите да започнат да се оплакват от непоносимата воня.

Вече вътре в сградата, Селки знаеше къде би могла да отиде, за да не се размотава насам-натам по коридорите. Тоалетните например бяха едно от местата, които не се наблюдаваха с видеокамери, откак преди години възникна скандал по повод онова, което охраната в Пентагона се забавлявала да гледа в свободното си време. Така че можеше да си седне с книжка в една от тоалетните и да убие времето. Можеше да хапне в кафето. Можеше да изпуши една цигара отвън, на алеята за пушачи. Цигарите бяха взети от чантичката на Уесън — за всеки случай. Така или иначе тук всички се подминаваха, без да си обръщат особено внимание — типично за голяма бюрократична институция.

А междувременно „обектът“ щеше да навлезе в някоя „неохранявана“ зона. Оставаше да измисли подходяща причина да го „примами“ натам, без, разбира се, той да заподозре нещо.