Том Кланси - Мрежата

— След като е работила за него…

— Именно.

— Може би не е искал да й плати след оня неуспешен опит за убийството ти?

— Може би… но все пак нещо ми се губи. Ами ако предположим, че Геналони не е поръчвал убийството на Стив Дей? Ако е бил някой друг, който е искал да ни насочи към него? И понеже Геналони го е разбрал, тази жена е била пратена да го ликвидира. Тоест… ако тя работи за някой друг, не за Геналони?

— Това са само догадки…

— Да, но помисли само: стилът е толкова различен. От една страна, имаме екзекуцията на Стив, извършена почти публично, и то от група нападатели. Стреляло се е напосоки, била е… същинска касапница. А Геналони е ликвидиран безшумно, с почти хирургическа точност. Нещата са били изпипани. Това повече се доближава до нейния стил.

— Ако е такъв професионалист, как тогава… направи оня пропуск?

— Малшанс. Кученцето изджавка и аз отървах кожата. Миг по-късно щях да съм мъртъв.

— Какво излиза? Че убийците са различни?

— Струва ми се по-вероятно. Приехме, че са нарочили Дей като шеф на Отряда за борба с организираната престъпност. Един вид отмъщение. Струваше ни се логично. Ами ако истината е съвсем друга?

— Тогава пак възниква въпросът: кой? И защо? И защо следващата набелязана жертва си бил ти?

— Кое е общото между нас двамата с Дей?

— Мрежата. Ти пое неговия пост.

— Точно така. И ми се струва напълно възможно да са искали да ликвидират главнокомандващия Мрежата. Без да е лично отмъщение или нещо от този род…

— Защо тогава убийците ще са различни?

На този въпрос обаче така и не им хрумна смислен отговор.

На вратата се почука. Влезе Джей.

— Има ли нещо ново?

— Да, шефе. Убийцата е идентифицирана. Пипнахме я!

Четвъртък, 07.10.2010, 08:48

Куонтико

В кабинета си Тони преглеждаше откритата от Джей информация. Тя не беше придружена с холография, нито дори от снимка. Материалите бяха доста стари и сравнително оскъдни.

Отпечатъците от стената на хотела в Ню Йорк принадлежаха на Мора Съливан, дъщеря на функционер на ИРА, убит от англичаните. Те съвпадаха с отпечатъците, взети от осемгодишната Мора — единственото, с което международните полицейски служби разполагаха. За Мора нямаше информация в нито един от компютрите, свързани с Мрежата. Следите й се губеха, сякаш бе пропаднала вдън земя.

Според Джей това имаше по-просто обяснение — някой се беше постарал да унищожи цялата налична информация и го беше направил доста умело. Дори отпечатъците на малката Мора се бяха запазили като по чудо, тъй като тогава бяха пропуснали да ги вкарат в компютъра и ги бяха забутали някъде заедно с купища други отпечатъци.

И така, вече разполагаха с името, възрастта, националността й, цвета на очите и косата, плюс отпечатъците. Но като се има предвид, че дамата притежаваше способността да променя външността си до неузнаваемост, това нямаше да им свърши кой знае колко работа. С перука, грим, цветни лещи, ръкавици и подплънки в дрехите Мора можеше, ако иска, да се разхожда под носа им без всякакво притеснение. Вече няколко пъти им беше демонстрирала невероятните си превъплъщения — от размъкната лелка до елегантна старица — а според полицейските данни би трябвало да е на тридесет и две. Дори и да разполагаха със снимка на малката Мора, нямаха никакъв шанс да я разпознаят.

И все пак, ако наистина успееха да я пипнат, поне щяха да могат да установят самоличността й.

Телефонът звънна и в същия миг светна електронната идентификация на този, който я търсеше.

Стомахът й се сви. Ръсти. О, не… Знаеше си, че той ще се обади рано или късно, но не се чувстваше готова да му признае, че случилото се онази вечер е било грешка, за която съжалява. Оттогава го избягваше, но така не можеше да продължава. От друга страна, това не беше нещо, което да се съобщи просто така, по телефона.

— Ало?

— Гуру Тони! Как си?

На всичкото отгоре гласът му звучеше толкова щастливо. Ама че каша беше забъркала…

— Работя… Доста е напрегнато… Дори повече от обикновено. И… Ръсти, днес няма да мога да дойда в салона.

— Разбира се, не се притеснявай. Щом се налага… Тъкмо и аз ще свърша едно-друго. Изпитите наближават, а напоследък съм зарязал ученето. Но утре ще се видим, нали?

— Знаеш ли, всъщност… може би ще успея да се измъкна за десетина минути по обяд. Искаш ли да пием кафе?

— Иска ли питане!

Тони поклати глава. Ръсти изгаряше от нетърпение да се видят, но ако знаеше какво му предстои да чуе…