Том Кланси - Мрежата

Прати в главата му три куршума един след друг. После хукна с всички сили към оградата. Колата й беше в съседната пряка, а в къщите наоколо нямаше кучета, които да се разлаят — беше проверила това предварително.

Най-голямото препятствие беше оградата на съседната къща — дъсчена, доста висока, но Селки се засили, набра се и успя да я прескочи. Тупна от другата страна — тук не я очакваха изненади. Къщата беше необитаема, обявена за продан — и това беше проучила.

Стигна до колата си за по-малко от минута. Отсреща две момиченца играеха на дама. Селки им помаха — изглеждаше съвсем прилично, нямаше повод за притеснение. Отключи колата, без да бърза, подкара спокойно — не биваше да привлича вниманието и да буди подозрение. Беше си свършила работата и се прибираше. Изчака на знака „стоп“, даде мигач, зави…

Край. Проблемът „Геналони“ отпадаше. Трябваше да се върне във Вашингтон, за да реши и другия проблем. Обичаше да върши нещата докрай.

Четвъртък, 07.10.2010, 02:45

Грозни

Докато се опитваше да поправи щетите, които внезапното му виртуално „бягство“ бе нанесло на системата, Плеханов се сблъска с още една неприятност — някой беше скъсал две от жичките по трасетата. И без това беше разстроен и на предела на силите си — това беше последната капка, която препълни чашата.

Стисна зъби и си пое два-три пъти дълбоко дъх. Спокойно, Владимир, това не е краят. Само не се паникьосвай.

Отново прегледа системите за безопасност. Натрапникът беше пипал много умело, беше се вмъкнал в програмите му през засекретени електронни коридори.

И все пак беше скъсал две от тънките паяжинни нишки, които бяха невидими с просто око и никой, освен Плеханов не подозираше за тяхното съществуване.

Възможно беше да е обикновено съвпадение — проникването в системата да е дело на любопитен хакер, който си е наврял носа където не му е работата, без да търси нещо конкретно. Но Плеханов беше сигурен, че това е някой от операторите на Мрежата, добрал се до каналите му, благодарение на събраната преди това информация. Неслучайно го бяха следили толкова време. Той би постъпил по същия начин, а трябваше да го признае, едва ли беше единственият в състояние да го направи. Най-добрият може би, но вече не беше толкова сигурен и в това.

Беше се подценил веднъж, но това нямаше да се повтори.

И сега — какво? Или вече бяха установили самоличността му, или това щеше да стане в най-скоро време.

Какво следваше от това? Че интересната част тепърва щеше да започне — щяха доста да си поблъскат главите как да съберат веществени доказателства срещу него. За тази цел трябваше да навлязат доста по-навътре в системата, отколкото бяха успели досега. А ако вече бяха установили кой е, със сигурност бяха разбрали, че това ще им бъде неимоверно трудно. Едва ли се заблуждаваха относно неговите способности. Нямаше как да се доберат до ключа от шифъра му по простата причина, че той съществуваше единствено в мозъка на Плеханов, а от там нямаше как да го измъкнат, колкото и да ги биваше… Не всичко беше загубено. Каквото и да правеха от тук нататък, не биха могли да отворят секретните му файлове, а без тях не можеха да докажат абсолютно нищо.

Плеханов се облегна назад, сплете пръсти и се замисли. Точно така. Това, че знаеха кой е, по никакъв начин не доказваше какво е извършил. Едва ли си мислеха, че някой с неговия опит изобщо не е предвидил възможността да бъде разкрит, преди да е осъществил докрай плана си. Отдавна беше разиграл мислено и този сценарий. В най-лошия случай, освен че щяха да установят самоличността му, щяха да разполагат и с доказателства за всичко, което беше извършил — престъпленията в мрежата, убийствата, източването на средства…

В един определен момент обаче всичко това вече нямаше да има никакво значение. Дойдеха ли веднъж на власт неговите хора, той ставаше практически недосегаем. Всички опити за екстрадирането му щяха да ударят на камък. Никой нямаше да смее и с пръст да го пипне. Да преследваш Плеханов би означавало да се превърнеш във враг на интересите на страната. Американците едва ли биха искали да настроят срещу себе си цял един народ… Не че неговите хора не биха се отървали от него на драго сърце, стига да можеха. Той обаче предвидливо се беше застраховал срещу подобна възможност. Би могъл да докаже за всеки един от тях как точно се е сдобил с високия си пост. Паднеше ли — повличаше всички със себе си. С други думи — разчиташе не на привързаността — на интереса им!