Том Кланси - Мрежата

Селки се подсмихна. Това момиченце не си падаше по излишни сантименталности. Знаеше какво иска и как да го получи. И главното — не се самозалъгваше.

— Не те ли притеснява… че неговите хора могат да ти потърсят сметка? Да решат, че ти си го предала и вината за смъртта му е твоя?

— Защо? Ще им кажа самата истина. Че си ми завряла пистолет в лицето и си ме заплашила…

— Предполагам, ще им кажеш и как съм изглеждала?

Вероятно Бриджит долови нещо в тона й, защото се поколеба за миг, преди да отговори.

— Да… ще им кажа. Но предполагам, че си го предвидила и не те притеснява особено. В смисъл че… си се дегизирала, нещо такова.

— А ако те попитат за това?

— Предполагам, че… ще заобиколя въпроса.

— Интересно. И как по-точно ще стане това?

— Много просто. Ако ме попитат: „Мислиш ли, че може би е била дегизирана?“, съвсем честно ще им отговоря „Не, не мисля“, защото наистина не мисля, а го знам със сигурност.

— Остава да разберем защо ще го направиш? За да ми направиш услуга?

— Нямам сметка да те издавам, защото ще разбереш, че съм била аз, и ще се върнеш да ме довършиш.

Тук логиката й издишаше, но Селки не пожела да го коментира. Защото ако Бриджит я издадеше на хората на Геналони, Селки просто нямаше да има възможност да си разчисти сметките с нея. По понятни причини.

Можеше ли да разчита на Бриджит? Засега нямаше друг избор. Пък и не се съмняваше, че тя е способна да изнесе истинско представление, дори и при тези обстоятелства.

Бриджит довършваше тоалета си — закопча прозрачната си блузка, изпъна копринените си чорапи, а Селки я наблюдаваше, заинтригувана от невъзмутимото й поведение, от пълната липса на емоции.

Бриджит улови погледа й, но го изтълкува доста превратно:

— По жени ли си падаш? Ако искаш, можем да се позабавляваме, докато чакаме.

— Не, благодаря — вежливо отклони предложението Селки. — Не смесвам работата с… удоволствието.

„Какво момиче“, помисли си удивено. „Такава не би подала ръка на удавник, ако не е сигурна, че ще й бъде платено за услугата.“ Имаше логика в това, не можеше да отрече. И все пак… Бриджит се отличаваше със забележителна последователност, беше в съвършена хармония със себе си. Истинска находка. Не можеше да не се възхити на хладнокръвието й.

Успехът на Селки до голяма степен зависеше и от поведението на Бриджит в първите минути на срещата с Геналони. Защото изстрелът от малкото пистолетче тип Джеймс Бонд беше смъртоносен само ако куршумът засегнеше централната нервна система. Следователно трябваше да бъде даден от достатъчно близко разстояние, а Бриджит да бъде така добра (по-скоро така благоразумна) да отвлече междувременно вниманието на Геналони и да приспи бдителността му. Можеше да се справи, стига да пожелаеше.

Защото убийството трябваше да бъде извършено съвършено безшумно — докато бодигардовете висят отпред в колите нищо неподозиращи.

За тази цел Бриджит трябваше както обикновено да прикотка Геналони. И да затвори вратата след него. Селки щеше да се погрижи за останалото.

Сряда, 06.10.2010, 18:00

Куонтико

Събранието, насрочено за пет часа, започна с цял час по-късно. Присъстващите бяха в камерен състав — Майкълс, Тони, Джей, полковник Хауард и новият компютърен специалист от ФБР — Ричардсън, който обаче нямаше да има възможност да остане до края. Информацията, която щяха да обсъждат, беше „абсолютно поверителна“.

— Е, добре — делово започна Майкълс. — Запознахте се с фактите, предоставени ни от Джей. Има ли някакви въпроси?

— Да — кимна Ричардсън. — Когато се получи потвърждение, че именно Плеханов е човекът, когото търсим, как ще процедираме?

— Ситуацията е малко деликатна… — отвърна Майкълс. — Принципно, би трябвало да се свържем с правителството на Чечения и да поискаме официалното му екстрадиране, като се позовем на международното споразумение от 2004 г. за компютърна престъпност. Това обаче може да се окаже не дотам добра идея. Джей?

— Съгласен съм. По всяка вероятност Плеханов си е подсигурил достатъчно надеждна защита на секретните файлове. Местната полиция няма да има никакъв шанс да измъкне уличаващи доказателства от компютъра му, само ще го подплаши и ще влоши нещата. Единственият начин е да му измъкнем ключа към секретните файлове. Без него не бихме могли да проникнем в системата и да докажем абсолютно нищо.

— Как по-точно ще стане това?

— Образно казано, като го дебнем и надничаме през рамото му. Това обаче трябва да стане много внимателно и може да отнеме доста време. Има и друго… нашият човек добре се е подсигурил — той държи в ръцете си цели правителства, има свои хора навсякъде по света, във всички етажи на властта. Разпрострял е пипалата си като октопод.