Том Кланси - Мрежата

— Чудесно. И… какво от това?

— Компютърът успя да установи височината й, размера на обувките, формата на ръцете и на китките, някои очертания на лицето, както и това, че е… червенокоса. Тук е с перука, но специфичният тен на лицето навежда на тази мисъл.

— Интересно… Сигурни ли са в заключенията си?

— Дават осемдесет и пет процента гаранция. А, има и друго… Само гледай.

Жената на екрана пое кошничката с пуделчето и си тръгна. След малко се появи отново, заснета от друга камера и под друг ъгъл. Изведнъж тя се подхлъзна и залитна.

— Подът е току-що измит — обясни Джей.

За да не падне, жената се опря на стената с лявата си ръка, след което понамести кошничката и си продължи по пътя.

— Е, какво ще кажеш? — смигна Джей.

Майкълс веднага схвана.

— Отпечатъци?

— Аха. Според теб каква е вероятността и други да са се подпирали на стената точно на това място? Та така, шефе, отпечатъците са перфектни — от цяла длан, среден и безименен пръст. Плюс малко ДНК. Малко, но достатъчно…

— Джей, за бога…

— Е, шефе, не исках да ти давам напразни надежди. Исках всичко да е… черно на бяло. Вече знаем кръвната група на жената — не е кой знае какво.

— Човече, защо не започна с това?

— Отзад напред?! Да не искаш да ми развалиш удоволствието? В момента чакаме информация от ФБР и Интерпол относно отпечатъците. Може да отнеме малко повечко време, но… рано или късно ще стигнем до нея.

— Забележително… — промълви Майкълс. — Добра работа си свършил, Джей.

— За мен беше удоволствие.

Майкълс беше въодушевен, но сдържа радостта си и попита своя млад помощник:

— А има ли нещо ново по другия въпрос? За програмиста?

— Все повече стесняваме кръга — кимна Джей. — Руснак е. Или украинец. Сравняваме различните персонални характеристики и пресяваме възможностите.

— Доколкото си спомням, каза, че и той бил майстор на дегизировката?

— Безспорно. И все пак… има неща, които не могат да се скрият. Можеш да заблудиш за едно, за друго, но… стилът си остава. А нашият човек е прекалено добър и това не може да остане незабелязано. Както казах — издава го стилът му. Така както винаги ще различиш Пикасо от… Реноар например. Срещна ли го, ще го позная.

— Поразен съм, Джей. Направо не знам какво да кажа…

— Просто си върша работата.

— Много съм ти благодарен за всичко.

След като Джей си тръгна, Майкълс отново прегледа всички материали от край до край, систематизира в главата си новополучената информация и когато имаше готовност да докладва за случаите, позвъни на Уолт Карвър. Шефът му нямаше да отиде с празни ръце на срещата с президента. И може би в края на краищата Майкълс нямаше да бъде уволнен така скоропостижно. Смяташе, че това изобщо не го вълнува вече, но се изненада от собствената си реакция. Може би наистина още не си беше изпял песента.

— Тук кабинетът на директор Карвър.

— Джун, шефът там ли е? Обажда се Алекс Майкълс.

— Тук е още от шест. Място не може да си намери. Изчакайте, ще ви свържа.

Докато чакаше на телефона, Майкълс видя през стъклото профила на Тони. Тя обаче мина край кабинета му, без да се обади, без дори да погледне насам. Това го учуди, но си каза, че сигурно и тя е уморена — толкова проблеми си имаха напоследък. Работеха почти без почивка. Е, щеше да й се обади по-късно през деня. Новините със сигурност щяха да я зарадват.

— Добро утро, Алекс. Добри ли са новините?

— Надявам се, шефе. Струва ми се, че са много добри.

Сряда, 06.10.2010, 09:11

Лонг Айлънд

Селки стоеше на верандата и държеше в ръце малко пакетче — с размерите на кутия с бижута. Беше облечена в синя куриерска униформа — риза с дълги ръкави и кепе в същия цвят. Отвън, на улицата, беше паркиран взетият под наем автомобил — бял, с фалшив регистрационен номер.

Тя натисна звънеца.

След малко позвъни повторно.

— Какво има? — най-после се чу отвътре сънен глас.

— Пратка за мис Бриджит Олсен. От бижутерския магазин на Стайнберг.

— Пратка ли?

Хайде, сладурче, отваряй, какво толкова се чудиш?

Селки погледна в тефтерчето си:

— От някой си мистър Геналони…

— Един момент…

Жената отвори вратата, без да сваля веригата и подаде ръка през процепа:

— Дайте.

Доколкото Селки успя да забележи, беше млада, руса, с млечнобяла кожа. Апетитно парче.

— Ще трябва да ми се подпишете, мадам… — И Селки погледна часовника си, с което даде да се разбере, че има и други задачи.