Том Кланси - Мрежата

Изведнъж я обхвана паника, сякаш се беше случило нещо наистина непоправимо.

Тук, до нея, трябваше да лежи Алекс, не някой друг — и тогава щеше да се чувства наистина на седмото небе, а не — разкъсвана от съмнения и… безкрайно виновна.

Виновна ли? Пред кого? Пред себе си най-вече, пред чувството й към Алекс, но и пред това нежно, всеотдайно, истински влюбено момче тук до нея, на което… просто не можеше да отвърне със същото. Сега вече беше абсолютно сигурна в това и нямаше смисъл да се преструва. Само щеше още повече да влоши нещата.

Ръсти й харесваше, но любовта беше… нещо различно. Беше чувството, което тя изпитваше към Алекс.

Е, добре! Нима не го беше знаела досега? Как успя така да обърка всичко?

До нея Ръсти помръдна в съня си.

Трябваше бързо да стане, да вземе душ и да се облече. В противен случай Ръсти щеше да се събуди и да я вземе отново в прегръдките си. А това не биваше да става.

Случилото се снощи беше грешка, която не биваше да се повтаря.

Понеделник, 04.10.2010, 05:05

Колумбия, Мериленд

Ружьо седеше с кръстосани крака на леглото в хотелската стая. Не мислеше за нищо — с течение на годините това му се случваше все по-често и фактът, че нищо не е в състояние да събуди интереса му, все по-малко го притесняваше.

Плеханов рано или късно щеше да се свърже с тях — ако не днес, то утре. Ако не утре — вдругиден. И съобщението му нямаше да се отличава от досегашните — щеше да възложи на Ружьо нечие убийство. Разбира се, поръчението щеше да звучи далеч по-невинно, но Ружьо отдавна се беше научил да разгадава скрития смисъл на посланията на своя шеф. А Плеханов беше умен човек — това поне не можеше да му се отрече. Как иначе щеше да контролира Чечения и да се разпорежда със съдбите на милиони хора? И това беше само началото. Защото от известно време Плеханов замисляше още по-грандиозен план. Само че… също от едно известно време Ружьо изобщо не се вълнуваше от успеха на неговата кауза. Ружьо чисто и просто беше оръжието, от което се изисква само да бъде в изправност. И на разположение. Без да влага излишни емоции.

А на него и без това всичко му беше все едно.

Какъв по-добър избор би могъл да има Плеханов?

Понеделник, 04.10.2010, 07:30

Куонтико

Когато Майкълс пристигна на работното си място, Джей Гридли, усмихнат, го чакаше пред кабинета.

— Да няма някакви добри новини?

— Аха.

— Хайде, влизай.

— Искам да ти покажа нещо… Мога ли да ползвам компютъра?

— На твое разположение е.

Джей седна пред компютъра и потърси някакъв файл.

— Това е докладът на нашия екип в Ню Йорк.

— А това… — на екрана се появи някакво изображение — е небезизвестният кучешки приют на братя Нот, разположен на езерото Скандага.

Майкълс го загледа учудено.

— Езерото е на северозапад от Амстердам — делово продължи Джей.

— Давай по-накратко, Джей.

— Накратко, там е било обучено твоето скъпоценно пуделче.

— Сериозно?

— Съвсем. Било е специално обучено, за да се дава под наем срещу доста солидни сумички. И така… онази жена го е наела преди време, а после, при така стеклите се обстоятелства, е платила и цялата му стойност. Не лично, разбира се, а чрез куриер и банков запис, който е невъзможно да се проследи. Изобщо добре се е потрудила. Нашите оператори обаче също не се предават лесно и се свързаха последователно с няколко куриерски служби, като в края на краищата един от куриерите си спомни, че е предал кученцето на някой, който е чакал във фоайето на новопостроения хотел „Холидей Ин“ в Шенектади. Въпросната личност, от мъжки пол, без никакви особени белези, е платила в брой и се е разписала.

— Дотук не звучи многообещаващо…

— Не бързай. „Холидей Ин“ се контролира от компютърни системи, чиито скрити камери са засекли лицето. Я виж… — И Джей натисна поредното копче.

Майкълс видя изображението на един… средностатистически мъж — среден ръст, на средна възраст, нито пълен, нито слаб, не много късо подстриган, облечен с риза и панталони, с тъмни обувки. Господин Никой.

— А ето и жената, на която той пък от своя страна го е предал — около четиридесетгодишна, нито висока, нито ниска, с прошарена коса и тъмни очила, с маратонки и развлечена тениска. Госпожа Никоя.

— Хм… — въздъхна Майкълс. — Не ми прилича на нашата старица, но е възможно и това да е дегизировка, нали?

— Почти сигурно е. Според нашите специалисти лицето и китките й са прекалено слаби за общата маса на тялото й — тоест е с подплънки под тениската.