Том Кланси - Мрежата

Майкълс го погледна замислено.

— А ако успеем да докажем, че се готви да купи изборите, и се обърнем за съдействие към най-висшите държавни кръгове?

— Той няма да падне по гръб… Като нищо ще разпали гражданска война и докато някой отвън успее да се намеси, нещата ще са се развили в негова полза.

— Шибана работа.

— Сър — вежливо се обади Хауард, — току-що изразихте и моето отношение.

Майкълс въздъхна.

— Полковник, и вие ли нямате с какво да ме зарадвате?

— Разработих десетина сценария, сър, но максималните шансове, които компютърът дава на най-добрия от тях, са едва седемдесет и осем процента.

— Е, това не е толкова зле.

— Не е резултат, който ме задоволява, сър, но може да се сметне за приемлив. За съжаление, практиката показва, че резултатите обикновено са по-ниски от очакванията. Това ме притеснява.

— Искам да погледна сценария.

— Разбира се, сър. Веднага.

В този миг влезе секретарката на Алекс.

— Командир Майкълс? Търси ви Тони Фиорела. Мисля, че е нещо важно.

— Господа, ще изчакате ли за минута?

Джей и Хауард кимнаха и Майкълс се обади:

— Ало, Тони?

— Командир Майкълс? Разговаряте с Кристин Уесън, от снабдителския отдел. Бях в тренировъчната зала заедно със заместник-командир Фиорела и тя ме помоли да ви звънна от вива й — случи се злополука. Повиках лекар, но се боя, че може да си е счупила крака.

Тони беше пострадала?

— Счупила си е крака?!

— Нещастен случай. Един от уредите падна и… Тя помоли да ви предам, че е добре, но няма да успее да дойде на срещата. Аз обаче се притеснявам за състоянието й…

— Ще дойда веднага.

Двамата мъже се погледнаха въпросително. Бяха доловили част от разговора и също изглеждаха притеснени.

— Добре ли е Тони? — попита Джей.

— Горе-долу. Един от уредите й е ударил много лошо крака — вероятно е счупен. Повикали са лекар, но бих искал да я видя… Ще ви помоля да ме изчакате. След малко се връщам.

— Не се притеснявай, шефе. Ще те изчакаме — току-виж междувременно ни хрумнало нещо… Две глави мислят по-добре от една.

Петък, 08.10.2010, 12:28

Куонтико

Селки беше насочила пистолета си в една от кабинките на душовете — там вътре седеше Тони Фиорела. Ако някой влезеше, нямаше да види Тони, нито пистолета. Мина й през ум да я застреля, но се отказа — не биваше да вдига излишен шум, нито да хаби патрони — можеше да й потрябват. Жената също — като примамка за Майкълс. Виж, след като му видеше сметката, щеше да очисти и нея. Но най-вероятно щеше да използва ножа — искаше да свърши с тях безшумно и да изчезне, преди някой да е открил телата. Двойно убийство насред Генералния щаб — за това щеше да се говори с години…

Фиорела помръдна.

— Ръцете на главата! — нареди Селки.

— Този път няма да се измъкнеш…

— А ти — още по-малко.

— Знаем коя си.

— Ами?

— Ти си Мора Съливан, нали?

Мора трепна. Не можеше да повярва, че са я разкрили. Как са могли?! Не биваше точно сега да се поддава на паниката. Какво толкова… винаги можеше да смени самоличността си. Неведнъж го беше правила.

— Когато изляза оттук, това вече няма да има никакво значение.

— Ако излезеш оттук.

Жена с кураж, не можеше да й се отрече. Жалко, че се налагаше да я убие.

— Тони? — чу се мъжки глас зад гърба й.

— Тя е тук, командир. Побързайте!

Петък, 08.10.2010, 20:37

Грозни

Сега вече електронните нишки по всички трасета бяха изпокъсани. Плеханов стисна зъби. Вече знаеха кой е и се опитваха да съберат колкото се може повече информация за него. Това започваше да го тревожи. Тези младоци в Мрежата наистина си разбираха от работата, но, честно казано, прекаляваха. Маниерът им на действие никак не му харесваше — току-виж успееха да навържат фактите и тогава…

А вече беше само въпрос на дни да осъществи целта си. Следователно трябваше да ги забави малко. След това вече онова, което знаеха, нямаше да им послужи за нищо. Може би дори и сега не го застрашаваше сериозна опасност, но Плеханов беше свикнал да бъде предпазлив. Упрекваха го дори, че е прекалено предпазлив, но той ежедневно виждаше какво се случва с онези, които не бяха. А благодарение на своята предпазливост, той скоро щеше да държи целия свят в ръцете си. Не, не преувеличаваше. И ни най-малко не се заблуждаваше.

И в този случай трябваше да се подсигури допълнително — да подхвърли на псетата кокалче, за да ги отдалечи от следите си.

Позвъни на Ружьо.