Том Кланси - Мрежата

Телефонният сигнал на компютъра стресна размечталия се Плеханов. Той затвори вратата между кабинета си и стаята на секретарката и се наведе над компютъра:

— Включи звукозаглушителите!

— Командата е изпълнена — докладва след малко компютърът.

Плеханов кимна.

— Да? — запита на английски. Системата за сигурност работеше перфектно — собственоръчно се беше погрижил за това. Нямаше начин този разговор да бъде засечен и подслушан. Може би единствено специалисти на Мрежата, но на тях сега не им беше до това… Плеханов се подсмихна. Все пак предпочиташе да говори на английски, защото секретарката му, Саша, не разбираше този език.

— Поръчката е готова — докладва нечий глас от хиляди километри разстояние. Гласът на Михаил Ружьо, един от най-верните му и изпитани хора, малко краен наистина, но вещ в занаята.

— Чудесно. Много разчитах на това. Имаше ли някакъв проблем?

— Николас реши да… напусне…

— Така ли? Жалко наистина… Беше добър работник. А уредихте ли преместването на новото място?

— Да, всичко е уредено.

— Добре.

Въпреки че линията беше дълбоко законспирирана, старите навици от спецслужбите бяха в сила. Плеханов беше на мнение, че малко повече предпазливост не е навредила никому. Знаеше, че хората му се укриват в Сан Франциско, така че всяко допълнително уточняване беше излишно. А ако някой прекалено любопитен компютърен гений си навреше носа в техния разговор и успееше по чудо да го разшифрова, щеше да остане разочарован — пълна скука.

Плеханов се канеше да прекъсне връзката, но съобрази, че е редно да похвали хората си за добре свършената работа. Възнаграждението си е възнаграждение, но добрият шеф знае, че от време на време трябва да показва на работниците си, че забелязва усърдието им.

— Предай на всички моите благодарности — добави той. — Справихте се отлично.

— Благодаря, шефе.

Плеханов приключи разговора и се облегна назад с доволно изражение. Всичко се развиваше по план. Изпълнението на грандиозния му сценарий беше започнало.

Натисна копчето на интеркома пред себе си. Никакъв сигнал. Опита отново. Пак нищо. Въздъхна. Отново повреда, за кой ли път вече. Човекът, тръгнал да завладява света, беше принуден да използва допотопно офис оборудване. Срамота. Поклати глава, твърдо решен да сложи край на това.

После стана и отиде да си поръча чаша чай.

Сряда, 08.09.2010, 07:17

Вашингтон

Александър Майкълс се почувства малко по-добре. Докато пътуваха към авеню „Пенсилвания“, той прелисти за последен път доклада си, за да набележи основните пунктове. Колата му беше ескортирана отпред и отзад от правителствени автомобили с тъмни стъкла, а бодигардовете бяха в пълна бойна готовност. Протоколът го изискваше при екзекуция на висш държавен служител. Това бяха обичайните мерки за сигурност още от времето на президента Линкълн. Повечето хора нямаха представа, че президентът не е бил единствената набелязана жертва.

В качеството си на пръв помощник на Стив Дей Майкълс беше посещавал Белия дом неколкократно. Но сега за пръв път, поради тази злощастна случайност, той щеше да бъде главното действащо лице. Записките му бяха подръка, систематизирани и копирани на малък диск, скрит в куфарче с шифър. Дискът щеше да бъде разчетен от компютрите на Белия дом, а ако междувременно с Алекс се случеше нещо, всеки, който имаше неблагоразумието да се опита да отвори куфарчето, без да знае шифъра, щеше да хвръкне във въздуха.

Белият дом разполагаше със специална компютърна мрежа без външен достъп, както и с най-съвършените антивирусни програми, така че въведената информация беше на възможно най-сигурното място.

Алекс беше изпил огромно количество кафе, но въпреки това усещаше главата си замаяна и единственото, което му се искаше в този момент, беше да спи непробудно цяла седмица. И никой да не го закача.

Вивът му изписука.

— Да?

— Алекс? Готово ли е всичко?

Директорът.

— Да, сър. Ще бъда там след около пет минути.

— Има ли нещо ново?

— Засега не.

— Добре. До скоро.

Междувременно бяха стигнали до Уест Гейт и Алекс слезе, за да бъде проверен от свръхмодерните скенери и детектори. След което се идентифицира и получи пропуск. Срещата с президента щеше да се проведе в старата част на сградата, в залата под Овалния кабинет.

Слезе с асансьора един етаж по-долу и отново мина през проверка. В коридора дежуреха и трима агенти от тайните служби. Алекс познаваше двама от тях и им кимна.