Том Кланси - Мрежата

Кикбоксът на Крачун беше в корейски стил, а този на Малчо — от японската школа. Общо взето, средна работа, въпреки че Крачун беше малко по-добър. Той обаче преиграваше също като в слаб екшън. Точно сега например направи задна ножица с такова самодоволно изражение, че Тони не успя да сдържи усмивката си.

Това не му убягна и той се извърна към нея:

— Е, мадам, виждам, че се забавлявате?

Мадам. Хм. Имаше силен южняшки акцент. Алабама или може би Мисисипи. Не можеше да се отрече, че му беше дала повод да се държи троснато. Винаги когато наблюдаваше някое от другите източни бойни изкуства, Тони осъзнаваше предимствата на стила, който самата тя владееше. Това обаче не й даваше право да демонстрира превъзходство.

Тони довърши хватката си и отвърна:

— Не се смеех на вас.

— Нима? Стори ми се, че бяхте заинтригувана от стила ми?

Нещо в тона му я подразни.

— Не — отвърна, този път напълно искрено. — Нямаше нищо интригуващо.

Редом с младока изглеждаше дребничка и погледнато отстрани, си търсеше белята. Това сигурно си беше помислил и партньорът му, защото побърза да се намеси:

— Приятелят ми има черен колан.

Тони изобщо не изглеждаше впечатлена. Тя се извърна, решена да приключи този разговор, но Малчо добави:

— Би могъл да те понаучи на едно-друго.

— Без съмнение — сухо отвърна Тони. „Какво не бива да се прави.“ Но това последното реши да им го спести. Взе си кърпата и тръгна към банята. Нямаше смисъл да продължава. С концентрацията й за днес беше свършено. Двамата младоци щяха да продължат да я разсейват с перченето си.

Тони въздъхна. Влизаше им в положението. Беше израсла, заобиколена от половин дузина братя и братовчеди, и знаеше как стоят нещата. За всичко беше виновен тестостеронът.

Изобщо възмъжаването не е лесна работа. Не трябваше да ги дразни и допълнително да усложнява нещата, укори се тя, вече с гръб към младоците.

— Тръгваш ли си вече? Нямаш ли още някоя танцова стъпка за показване? — подхвърли след нея Крачун и двамата младоци се захилиха.

„Танцова стъпка“. Горките заблудени хлапета.

— Това са хватки „джуру“ — обясни Тони през рамо. — От стила „Пукулан Пенджак Силат Букти Негара-Серак“.

— Звучи като китайска манджа с много сос — прихна Крачун. — А имаш ли… колан или нещо такова?

— Не, в този стил няма колани, а само ученици и учители, гуру. Аз все още се уча.

— Е — сви рамене Крачун. — Звучи забавно.

Забавно. Тони само се усмихна. Беше свикнала да проявява снизхождение към мъжете. Беше се наслушала на какви ли не коментари по свой адрес и й се беше налагало да ги преглътне. Заемаше един от високите постове в ЦРУ, а беше само на двайсет и седем. Хм… Жена. Хм… Италианка. Хм… В най-добрия случай не минаваше без някой виц. Понякога се чудеше кое кара мъжете да се държат така. Не всички, разбира се, и слава богу, не през цялото време, но все пак… Понякога беше доста изнервящо.

Ето сега например. Може би ако беше в по-добро настроение, щеше само да се усмихне и да махне с ръка. Не си струваше и да се връзваш… Но сега и без това беше напушена. След тази кошмарна нощ малко й трябваше, за да пламне фитилът.

— Тъкмо обратното — задоволи се да възрази. — Изобщо не е забавно. Освен ако не гледаш повърхностно на нещата…

— Моля? — изгледа я удивено Крачун. Усмивката беше изчезнала от лицето му.

— Лошо ли се изразих? — запита Тони с меденосладък гласец.

— Вижте какво, мадам, няма смисъл да се заяждаме…

— Съвършено вярно. Значи имаш черен колан, нали така?

— Точно така.

— Тогава, ето какво… Защо не се опиташ да ме удариш? Ще бъде забавно, уверявам те.

Двамата младоци се спогледаха. Крачун се колебаеше и имаше своите основания за това. Дори да успееше да я удари, изпадаше в ситуацията на грубиян, злоупотребил със силата си. А ако не успееше, върху мъжествеността му щеше да бъде нанесен съкрушителен удар.

— Не мисля така, мадам. Не си струва да опитваме. Не бих искал да ви нараня…

— Не се безпокой за това — увери го тя. — Няма да го допусна.

Не беше избрала най-подходящия момент да демонстрира уменията си и нейната гуру не би одобрила идеята й да предизвика младока, но връщане назад нямаше. Нямаше да пропусне възможността да му натрие носа. Той сам си го търсеше с тази своя самоувереност на мачо от Юга.

— Какво пък — намеси се Малчо. — Можеш да й покажеш няколко хватки, без да я удряш прекалено силно…

Крачун се ухили. Удаваше му се възможност да покаже какво може, а това не беше за изпускане.