Том Кланси - Мрежата

След като беше огледал всичко, Алекс се върна при нея.

— Докладвай, Тони.

— Очевидно е било добре планиран атентат, а командирът Дей — набелязаната жертва. Поставили са бомба, шофьорът е изгубил контрол над лимузината и са се блъснали в уличен стълб. Задната врата е била разбита по някакъв начин — с военноморска мина или нещо подобно… — и тримата са били простреляни. Нападателите са били няколко — най-малко трима. Портър ще се заеме с балистичния анализ, но е почти сигурен, че са използвали един деветмилиметров пистолет, два автомата и пушка.

Тони докладва всичко това, без да позволява на гласа си да трепне. Беше родена в Бронкс, в семейство на темпераментни италианци, които крещяха с пълен глас, заливаха се от смях и не се срамуваха от сълзите си. Беше й неимоверно трудно да докладва с равен служебен тон за убийството на Стив Дей, когото обичаше като баща, но се справи:

— Бойл и Дей са отвърнали на огъня. Бойл е успял да даде дванайсет изстрела, Дей — три. Портър събра гилзите, повечето от които са деформирани, което означава, че са се ударили в необичайно твърди бронежилетки, все още не е ясно от каква материя… След експертизата ще може да се каже с по-голяма точност.

— Военна керамична сплав или „паяжина“ — прекъсна я Алекс. — Има ли нещо друго?

— Ела за малко.

Поведе го към мястото, където полицаите вече вдигаха тялото на Дей.

— Куршумите на Дей са били намерени тук, тук и ето тук…

Стиснал зъби, Алекс слушаше напрегнато.

Тони продължи, като сочеше малките тебеширени очертания:

— А ето тук и ето тук има малко съсирена кръв и… мозъчна тъкан.

Тя помълча, убедена, че Алекс ще направи връзката.

— В такъв случай е бил убит и един от нападателите — погледна я Алекс. — Бронежилетката не му е помогнала, защото Дей е съобразил и се е прицелил в главата. Но убийците са отнесли тялото…

— Пътищата вече са блокирани.

Алекс махна с ръка.

— Имаме работа с истински професионалисти, Тони. Те знаят как да се измъкнат…

— Е, това май е всичко засега. И ще трябва да изчакаме лабораторната експертиза. Свидетели няма…

— Благодаря ти, Тони. Стив… командирът Дей… оглавяваше Отдела за борба с организираната престъпност от доста време. Искам да се поразровиш… Да разбереш какви са били контактите му в последно време, дали някой му е имал зъб… Изобщо всяка следа… Покушението е в стила на Новата мафия, но още нищо не се знае.

— Вече се работи по въпроса — кимна Тони. — Джей Гридли е натоварен със задачата.

— Това е добре.

Алекс я погледна някак разсеяно, сякаш беше на километри далеч оттук.

Така й се искаше в този миг да протегне ръка, да го докосне, да поеме част от болката му. Но знаеше, че не бива. Моментът не беше подходящ и Алекс можеше да отблъсне протегнатата ръка. Това я възпря. Алекс беше един от най-добрите хора, които познаваше, но се затваряше в себе си, поемаше всичко навътре и не се разкриваше пред никого. Ако искаше да проникне отвъд защитната му броня, това трябваше да стане с много такт и търпение. Смъртта на приятеля му го беше разтърсила дълбоко, но нямаше да е честно да се възползва от ситуацията. Затова само каза:

— Алекс, отивам с Портър в лабораторията.

Той кимна разсеяно. Друг отговор не последва.

Майкълс стоеше насред уличката и вдъхваше нощния въздух, все още напоен с мирис на барут и смърт. Около него щракаха камери, бръмчаха полицейските радиостанции, а тълпата зяпачи отрупваше с въпроси уморените квартални ченгета. Някъде недалеч оттук прозвуча писъкът на нощния пътнически влак за Балтимор и тътенът му глухо отекна в главата на Алекс.

Стив Дей беше мъртъв. Мъртъв. Мъртъв. Мъртъв.

Тази мисъл като че ли отказваше да проникне в съзнанието му. Беше видял мъртвото тяло на приятеля си, угасналия му поглед… Беше виждал и други мъртъвци, свои близки… Но осъзнаваше истински загубата едва по-късно — цялата зловеща празнота от липсата на човека, когото си обичал, от невъзможността да бъдете заедно, да се посмеете, да побъбрите на чаша шампанско… И болката му не намаляваше, а се усилваше с течение на времето.

Дявол да го вземе, някой беше угасил светлината в очите на приятеля му в един-единствен миг и вече нищо не можеше да се направи. Кръвта нахлу в главата на Алекс. Щеше да открие убиеца на Стив и да го накара да си плати — дори това да беше последното нещо, което му бе писано да свърши на тоя свят.

Алекс въздъхна. Нямаше повече работа тук. Убийците със сигурност бяха далече, а наплашените обитатели на съседните сгради щяха да си държат езика зад зъбите, каквото и да бяха видели или чули. По всяка вероятност убийците не бяха от квартала, нито пък бяха използвали за укритие някоя от съседните порутени постройки. Бяха високоплатени професионалисти, а те не се остават лесно да бъдат хванати. Освен ако не бъдат издадени от оня, който ги е наел, като при това самият той остава неизвестен. Нещо като подхвърлен на полицаите кокал: търсите убиеца — ето ви го. И следствието приключваше. Но при операция от такъв мащаб нещата със сигурност нямаше да спрат дотук, така че този вариант отпадаше. Полицията не би се задоволила с непосредствения извършител. А ако това наистина беше дело на мафията и босовете в един момент започнеха да нервничат, щяха да затворят завинаги устата на убийците и да ги заровят в някоя пустош. А след това за по-сигурно да ликвидират и техните убийци.