Том Кланси - Мрежата

Мрежата имаше достъп до най-високите технологии на планетата, до най-мощните компютри, до огромна по обем информация. В екипа й работеха най-добрите специалисти — мозъци от световна величина — цветът на ФБР и американските университети. Но дори и те нямаше да могат да помогнат, ако убийците не бяха допуснали някаква, макар и нищожна грешка. В безупречно изпипания им план трябваше да се открие пролука, в противен случай всички усилия щяха да бъдат напразни. Майкълс не си правеше излишни илюзии.

И все пак никой не е съвършен. Професионалните убийци — също. Майкълс щеше да обърне земята и да се добере до тях — трябваше му само нещо, за което да се залови… Някакво недоглеждане от тяхна страна.

Вивът му изписука.

— Да?

— Алекс? Тук е Уолт Карвър.

Майкълс въздъхна. Уолтър Карвър, шефът на ФБР. Очакваше това обаждане.

— Да, сър?

— Съжалявам за случилото се… С каква информация разполагаме засега?

Алекс докладва.

— Благодаря. В седем и трийсет сме на среща в Белия дом с президента и Националната служба за сигурност. Имай готовност да докладваш за атентата.

— Ясно, сър.

— И да не забравя, поемаш главнокомандването на Мрежата.

— Но, сър…

— Разбирам възраженията ти — прекъсна го Карвър. — Но имам нужда от сигурен човек и това си ти. А това, че назначавам заместник на Стив толкова скоро след смъртта му, не е проява на неуважение, а загриженост за делата на организацията. Тони Фиорела пък ще поеме твоите предишни функции. Встъпваш в длъжност от днес, а до няколко дни ще бъдеш назначен официално, с писмена разпоредба на президента.

— Сър…

— Нуждая се от помощта ти — повтори Карвър. — Мога да разчитам на теб, нали?

— Да, сър — тихо отвърна Алекс. — Можете да разчитате на мен.

— Знаех си. Ще се видим сутринта. Междувременно се опитай да поспиш, за да не изглеждаш като зомби. И… не забравяй протокола, нали?

— Да, сър.

— До скоро, Алекс.

Майкълс остана за миг неподвижен, вперил невиждащ поглед в автомобила си. До срещата с президента оставаха няколко часа — време, през което трябваше да подготви доклада си и да поспи. Ако може.

Поклати глава. Глупаво беше да мислиш, че може да контролираш живота си — той винаги е готов да ти поднесе някоя непредвидена ситуация. Така е, приятелче — понякога нещата изобщо не зависят от теб — те просто се случват и те повличат…

Убиват шефа ти, повишават те в длъжност, предстои ти среща с президента… Как ти се струва всичко това, а?

— Шибана работа… — чу Майкълс собствения си глас.

— Моля? — погледна го стоящият наблизо полицай. — Казахте ли нещо?

— Не!

Майкълс тръгна към колата си.

— Към вас ли, командире? — попита шофьорът.

Значи така. И той вече знаеше за повишението. Какво пък. Можеше да е за добро. Щеше да разполага с повече правомощия и това щеше да улесни задачата му да открие убийците на приятеля си.

— Не — рязко отвърна Алекс. — Карай към офиса.

Сряда, 08.09.2010, 11:19

Грозни, Чечения

Владимир Плеханов изтри праха, който все се натрупваше от вътрешната страна на прозореца. Този ситен прах като че ли беше навсякъде — въпреки климатичната инсталация и ежедневните усилия на чистачката. Помнеше го още от времето, когато се стелеше във вид на сажди от крематориумите — пепел от изгорените тела на руските пленници. Но това беше отдавна, преди двайсетина години… С течение на времето все повече се отдаваше на спомени и нищо чудно — все пак беше на шейсет, въпреки че още кроеше смели планове за бъдещето.

Погледна навън през прозореца — гледката си я биваше. Офисът му беше на шестия етаж в компютърния отдел на бившия научен институт, понастоящем военен щаб. От прозореца си Плеханов виждаше новия мост над река Сунжа и огромния тръбопровод Макхакала, който пренасяше черното злато до танкерите в Каспийско море. В далечината се забелязваха и казармите, в които е служил Толстой като млад, а над тях се извисяваха величествените Кавказки планини.

Изобщо градът не беше лош… Разположен сред красива местност и неособено голям, въпреки че тук живееше почти половината население на страната.

Нефтът все още беше най-голямото богатство на страната, въпреки че вече беше на изчерпване. Пламъците на рафинерията горяха ден и нощ и в небето се стелеше черен дим, но не беше далеч денят, когато Чечения щеше да се лиши от своя най-съществен промишлен отрасъл… И тогава щеше да удари неговият час. Той, Владимир Плеханов, щеше да спаси страната си. Да, страната си, защото, въпреки че беше роден руснак, смяташе Чечения за своя родина.