Том Кланси - Мрежата

Хауард скочи, сграбчи провисналото въже и за няколко секунди успя да се прехвърли от другата страна.

Следващото препятствие бе един дълъг телефонен стълб, проснат на дължина по няколко Х-образни подпори. Трябваше да се изкатериш и да минеш от единия до другия му край, запазвайки равновесие. Тук тънкостта беше да се придвижваш с равномерен ход — нито прекалено бързо, нито прекалено бавно. Не беше кой знае колко страшно да паднеш — височината не беше голяма. Най-много да си изкълчиш някой крак или ръка. Един-единствен път едно от момчетата се беше ударило наистина лошо, тъй като падна на главата си.

Хауард беше минавал по стълба стотици пъти и вече му беше свикнал, нямаше опасност да се изтърси.

От другия край на стълба имаше яма, пълна с талпи или по-скоро някакви изкуствени стърготини. Там трябваше да се скочи, като за предпочитане беше да се приземиш в седнала позиция.

Полковникът стигна края на стълба и скочи в ямата с разперени ръце — тупна, претърколи се, затъна една-две педи в стърготините, но бързо се измъкна навън.

Войникът пред него беше по-бавен, Хауард се изравни с него и подвикна:

— Направи ми път!

Войникът отстъпи встрани и Хауард го задмина.

Беше развил добра скорост — е, не беше най-доброто му постижение, но все пак беше доволен от себе си.

Минното поле беше пясъчен коридор с дължина трийсетина метра. Мините бяха елементарни и не бяха опасни, защото се произвеждаха с учебна цел. Ако стъпиш на някоя от тях, разнасяше се оглушителен писък. Освен това ти се отнемаха петнайсет секунди от времето. Мините можеха да се забележат по вдлъбнатините в пясъка, но колкото повече войници бяха минали преди теб, толкова по-набразден беше пясъкът и задачата ти ставаше по-трудна.

Когато Хауард стигна до минното поле, там имаше двама войници, които бяха стигнали почти до края. Новаците се изхитряваха да минават по стъпките на войниците преди тях, без да подозират, че всъщност електронните мини променяха местонахождението си всеки две минути и човек не можеше да разчита на следите, оставени от минаващите преди него.

Техниците бяха действали по изрично настояване на Хауард, който държеше хората му да тренират рефлексите си. Тук трябваше да си внимателен, но не прекалено предпазлив, почнеш ли да се бавиш, щеше да се паникьосаш — навсякъде щяха да ти се привиждат мини.

Хауард пристъпи напред. След около четиридесет секунди беше прекосил полето и оставил двамата войници зад гърба си.

Последното изпитание за днес беше сержант Арло Филипс — 120-килограмовият боен инструктор. Трябваше да успееш да минеш покрай него, за да се добереш до един стълб в центъра на очертан с бяло кръг и да натиснеш сигналния бутон. Междувременно пък сержантът трябваше да направи всичко възможно, за да ти попречи. Ако успееше да те изтласка извън очертанията на кръга, трябваше да се върнеш и да започнеш от самото начало. Също беше и условието, ако времето ти изтечеше, докато си вътре в кръга. Филип беше як, мускулест, изключително силен и… въобще не обичаше да губи. Тоест, разбираше си от работата и единственият шанс да не те направи на пух и прах беше да си достатъчно пъргав, за да му се изплъзнеш.

Когато дойде редът на Хауард, той се насочи право към Филипс, после изведнъж рязко сви вляво, после вдясно, после отново пак вляво и се претърколи. Всичко това — за частица от секундата. Все пак Филипс успя да го докопа за десния глезен, но твърде късно — Хауард вече беше натиснал сигналния бутон с върха на пръстите си, миг преди Филипс да го просне на земята.

Тъкмо навреме — таймерът отчете, че времето му беше изтекло.

— Имахте късмет, сър — рече Филипс запъхтян.

Хауард се изправи, изтупа дрехите си и се ухили.

— Понякога и това помага…

— Хайде, да идва следващият! — изрева Филипс и запретна ръкави.

Хауард се приближи към Фернандес, който точно отчиташе времето.

— Остаряваш, полковник — поклати глава сержантът. — Имал си и по-добри постижения. Засега си трети.

— Отзад напред ли? — уморено се пошегува Хауард. По челото му се стичаше пот.

— Е, сър, капитан Маркус е пръв и те води с някакви си шестнайсет секунди. Да беше видял как майсторски се справи с Филипс — с една от любимите си жиу-жицу хватки.

— А кой е втори?

Фернандес се подсмихна.

— Скромността не ми позволява… сър.

— Ами! Направо не е за вярване!

— Невероятно, но факт, сър. Бях две секунди по-бърз.

— Хм…

— Можех да бъда и пръв, сър. Спрях да глътна една бира. Реших, че времето ми позволява.