Том Кланси - Мрежата

— О, значи ти си Тайрън? Компютърният гений. Слушал съм за тебе… — И Менгемето му протегна ръка.

Тайрън стисна грамадната лапа.

Имаше чувството, че сънува. За малко не разтърка очи.

— Е, Бела, аз ще тръгвам. Ще ти звънна след тренировката.

И Менгемето се наведе и целуна Бела по главата. Тайрън примигна. А Бела на свой ред потупа с малката си ръчица мускулестия гръб на Менгемето, сякаш имаше насреща си някой едър, но кротък и безобиден кон.

След като Менгемето си тръгна, Бела се обърна към Тайрън със закачливи проблясъци в очите. Може би все пак беше забелязала нещо странно в изражението му.

— Ти какво, да не си мислеше, че Моти ще ти се нахвърли?

— Не, просто се стреснах в първия момент. Наречи го… инстинкт за самосъхранение.

— Глупости, Моти е такъв сладур. На мравките път прави… Хайде, ела да се качим в стаята ми.

Само че мравката трябва да си знае мястото , благоразумно отбеляза на себе си Тайрън и покорно тръгна след Бела, оставил всичко в ръцете на Съдбата.

Компютърът на Бела беше от стандартните и устройството му за виртуална реалност не беше кой знае какво, но все пак вършеше работа. Само след няколко минути Тайрън установи, че Бела съвсем не беше „гола и боса“, както твърдеше.

— Е, вярно е, че знам това-онова на теория, но хич не ме бива да сърфирам из мрежата…

— О, това ли било? Нямаш грижи. Само имаш ли още един комплект от виртуалните приспособления?

— Да, ето ги.

— Добре, хайде да опитаме. Ще започнем с нещо по-лесно. Ще се включим в една от големите търговски мрежи.

— Както кажеш, Тайрън.

— За приятелите съм Тай — подхвърли той, преодолял смущението си.

Двамата сложиха виртуалните ленти и седнаха пред компютъра толкова близо един до друг, че краката им почти се докосваха и Тайрън можеше да почувства топлината, която лъхаше от тялото на Бела. Имаше чувството, че сънува.

От Бела го делеше само някакъв си сантиметър, но Тайрън беше прекалено плах, за да го преодолее. Пък и се страхуваше да не развали всичко изведнъж. Нищо, и така беше прекалено хубаво. А някой ден, кой знае…

Може би трябва да се ощипеш, за да слезеш на земята , бръмчеше някъде в мозъка му оня досаден глас. Но този път Тайрън не му обръщаше внимание.

Неделя, 03.10.2010, 6:00

Сараево

— Първи взвод, вляво — по фланга! Втори взвод — пазете тила!

Затрещяха автомати, засвистяха куршуми — бяха насред градския парк (по-скоро онова, което беше останало от него) и атаката беше съвършено неочаквана.

Джон Хауард презареди автомата и отново откри огън.

— Сър, има… — Младичкият лейтенант падна, пронизан от картечен откос, преди да е успял да довърши.

Но откъде, за бога, идваше тази стрелба?

— Трети взвод, отвърни на огъня! Хайде, движение!

Хората му се топяха… бронежилетките изобщо не помагаха… някой ги беше взел на мушка, но кой?

Вашингтон

Джон Хауард свали виртуалната лента и разстроен я захвърли настрани. По дяволите!

Горе жена му и синът му още спяха. Едва след няколко часа щяха да станат и да се облекат, да идат на църква. Него обаче не го хващаше сън, затова рано-рано беше слязъл при компютъра и разиграваше бойни сценарии. В момента обаче съжаляваше, че не беше избрал да поиграе шах — толкова зле се бяха развили нещата на бойното поле.

Отиде до кухнята и отвори хладилника. Извади кутията прясно мляко и си наля една чаша. Седна, загледан в чашата, сякаш изобщо не я виждаше.

Чувстваше се безкрайно потиснат.

Не, не беше в депресия, просто му беше някак криво, неуютно. Без дори да има конкретна причина за това. Имаше чудесна жена, страхотно хлапе и пост, за който много армейски офицери биха дали мило и драго. Изобщо всичко си му беше наред. Беше се завърнал от успешно изпълнена мисия, като при това не беше изгубил нито един от хората си. Прекият му шеф го беше предложил за похвала от самия президент. Тогава какво? Какъв му беше проблемът?

Само това, че му се участваше в истинско сражение… И в същото време сам се укоряваше — кой нормален човек жадува да се лее кръв…

И все пак, мислеше си, един мъж има нужда да се докаже. А как би могъл да се докаже един войник? Не че не беше преживял едно-друго, но имаше чувството, че не е било нищо сериозно, че досега винаги беше минавал между капките.

Беше му се разминало участието в операция „Пустинна буря“, както и в акцията срещу полицейския произвол в Южна Америка, тъй като по онова време преподаваше във Военната академия. Изобщо целият му активен живот беше минал в обучение, тренировки, преподаване — изобщо, в самоусъвършенстване. За какво? Знаеше, че не бива да разсъждава така, но не можеше да се пребори с чувството за непълноценност, с мисълта, че всичко научено отива на вятъра.