Том Кланси - Мрежата

Ех, ако можеше всички минали недоразумения да се изтрият като с вълшебна пръчица и да се върне времето, когато всичко още беше пред тях — щастливите дни в Айдахо и крачетата на малката Сузи, топуркащи по дървените стъпала на старата къща…

Може би ако изречеше вълшебните думи… Но Алекс Майкълс все още не беше успял да ги намери.

Неделя, 19.09.2010, 11:15

Вашингтон

Тони Фиорела затвори телефона. Беше приключила близо половинчасовия разговор с майка си, който се беше превърнал в техния неделен ритуал и неизменно завършваше с угрижения въпрос на мама: „Не е ли време да свършваме, миличка? Това сигурно ще ти струва цяло състояние…“.

Независимо от всички уверения на Тони, мама отказваше да приеме факта, че порасналата й вече дъщеря е в състояние да си позволи няколко разговора с Бронкс месечно, без това да разклати сериозно бюджета й! Мама все още живееше с представите от своята младост, когато междуградските разговори наистина са били скъпа услуга, до която човек прибягва в краен случай. А колкото до възможността да контактува с имейл, Тони знаеше какво е отношението на мама към компютрите и не си правеше никакви илюзии.

Тони забърса шкафовете в кухнята и мина пода с парцал. Апартаментчето й не беше голямо, но кухнята беше широка и удобна, оборудвана с всичко необходимо. Тони се гордееше с нея.

Точно прибираше парцала, когато телефонът позвъня отново. Дали майка й не се беше сетила за нещо?

— Ало?

— Заместник-командир Фиорела?

— Да?

Гласът звучеше познато.

— Обажда се Джес Ръсел. С вас се… запознахме завчера.

Южняшкият акцент… момент… Ами да!

— Дългуча!

— Извинете, мадам… не ви разбрах.

— О, вие извинете! — Тони пламна, осъзнала изведнъж, че бе изрекла гласно мисления прякор на младока от спортната зала. — Кажете, мистър Ръсел.

— Мадам, аз исках само… да ви се извиня за оня път. Тогава, в залата, се държах като глупак. Съжалявам.

Тони се подсмихна. Виж ти. Значи младокът не беше чак такъв безнадежден перко… Но пък и нея си я биваше…

— Всичко е наред, мистър Ръсел. Да забравим за онова…

— О, не, мадам, как бих могъл да забравя… Хубавичко ми натрихте носа и мисля, че си го заслужавах, но… се питах дали не бихте могли някой път да ми покажете някои хватки? За да разбера какво точно се случи, миг преди да се просна на пода като изтривалка…

Тони се засмя. Може би наистина хлапето не беше чак толкова лошо.

— Нямам нищо против — отвърна тя. — Стига пак да се засечем в залата.

— Вижте, мис Фиорела, ако ми кажете кога пак ще бъдете в залата, аз ще намеря начин да дойда. Ще направя всичко възможно.

Тони се замисли за момент. Момчето изглеждаше сериозно, но от хватките на силат ли се интересуваше или от самата нея? Всъщност може би и от двете… Както и да е, за нея беше добре да има ученици. Нейната гуру не спираше да й го повтаря — дори я уверяваше, че докато не започне да обучава някого, няма да овладее истински изкуството на силат. Освен това момчето вече имаше понятие от бойни изкуства, което можеше да му помогне… Или да му попречи, кой знае?

— Понякога се упражнявам сутрин, но най-често ходя в залата през обедната почивка, между дванайсет и един. Ако искаш, ела тогава.

— О, да, мадам, ще дойда непременно.

— И предлагам да спреш с това „мадам“. Можеш да ме наричаш просто Тони.

— А аз съм Ръсти за приятелите. Много ви благодаря, ма… Тони. Ще се видим в залата в понеделник.

— До понеделник, Ръсти.

Тони остави слушалката и установи, че още се усмихваше. Първоначално момчето й се беше сторило типичен мачо. Но това обаждане беше успяло да заглади не дотам приятното впечатление. Във всеки случай, заслужаваше да му се даде втори шанс… Да не би тя самата да беше непогрешима? Всеки можеше да сгреши. Но нали се беше убедила, че човек се учи от грешките си.

Решено. Щеше да поеме протегнатата ръка. Може би от всичко това щеше да излезе нещо? Пък и… момчето беше симпатяга. Е, разбира се, не можеше да се мери с Алекс… Усмивката на Тони изведнъж помръкна. Никой не можеше да се сравнява с Алекс, поне за нея. Но може би един ученик като Ръсти би накарал Алекс най-после да я забележи? Е, поне нищо не пречеше да опита.

Неделя, 19.09.2010, 11:15

Куонтико

Джей Гридли с мъка форсира двигателя на вайпъра и отпраши напред по магистралата, като остави след себе си облак черен дим. Гумите изсвистяха, но поне във виртуалната реалност смяната им в случай на нужда не беше проблем.