Том Кланси - Мрежата

— Дай боже.

Двамата мъже се усмихнаха един на друг, този път с истинска симпатия.

Може би наистина бяха попаднали на следа, мислеше си Хауард. Интуицията му подсказваше. Чувстваше се като ловец, надушил бърлогата на звяра.

Неделя, 19.09.2010, 11:05

Вашингтон

Когато телефонът звънна, Алекс Майкълс беше в гаража, погълнат от любимото си занимание. Досещаше се кой би могъл да бъде и изтри набързо ръцете си в омасления парцал.

— Здрасти, тате! — звънна детски глас в слушалката.

— Здравей, дребосъче! Как я караш?

— Супер! Само дето си нараних коляното на пързалката…

— Лошо ли се удари?

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Е, детко, нали знаеш, юнак без рана не може…

— И мама така казва.

Алекс чу отдалече гласа на Меган:

— Дай ми за малко татко, Сю!

Майкълс усети познатото присвиване в стомаха.

— Мама пита може ли да те чуе за малко…

Алекс си пое дъх и отвърна, без да издава вълнението си:

— Разбира се, миличка.

— Тогава, доскоро, татенце!

— Доскоро, дребосъче!

Мигът се проточи до скъсване… Алекс чуваше ударите на сърцето си.

— Алекс?

— Здрасти, Меган! Какво ново при теб?

— Сузи, миличка, ще отидеш ли до кухнята да направиш на мама чаша кафе?

Майкълс внезапно изпита чувството, че стаята се завъртя.

— Алекс, става въпрос за Сю… За тържеството й. Знам, че си на принципа „работата преди всичко“, и не те упреквам, но мисля, че Сю много би искала да дойдеш… Нали знаеш, ти все още си в центъра на нейната малка вселена…

Меган хвърляше сол в незаздравялата още рана. Алекс прехапа устни. Не искаше да спори с нея.

— Тържеството й беше през октомври, нали?

— Имаш забележителна памет!

Сарказмът на Меган беше унищожителен. Нямаше равна на себе си в това отношение.

Разследването на убийството на Дей щеше да е приключило до октомври. Но дори и да не беше, Алекс щеше да направи всичко възможно да присъства на тържеството на дъщеря си. Знаеше колко много означаваше това за нея.

— Ще се постарая да дойда.

— Това означаваше „да“, нали?

— Да, Меган, да, казах, че ще дойда.

Винаги ставаше така. Без да повишава глас, с някоя най-невинно изречена реплика тя успяваше да го уязви повече, отколкото ако беше крещяла обиди в лицето му.

Последва неловко мълчание. През последните няколко години то все по-често беше присъствало в разговорите им. Не бяха стигали до гневни избухвания, по-скоро бяха стаявали някакво мрачно ожесточение. И неизбежният край на брака им беше приближавал към тях като айсберг — бавно и застрашително.

Меган се изкашля.

— Алекс, има и още нещо… Започнах да излизам с друг мъж… Исках да го научиш първо от мен.

Стомахът му отново се сви на топка. Едва успя да си поеме дъх, но гласът му прозвуча овладян и сравнително спокоен, с добре премерена нотка на любопитство:

— Аз познавам ли го?

— Не… Той е учител в училището на Сю. Но не нейният учител…

— О, не. Не, разбира се.

Май сарказмът на Меган беше заразителен.

— Алекс, не мислим за брак или нещо подобно… Само се виждаме. Ти сигурно също имаш някоя връзка, нали?

— Как иначе.

— О, Алекс…

Всъщност истината беше, че след раздялата с Меган не беше почувствал истинска нужда да бъде с друга жена. Не че не забелязваше привлекателните жени. Беше имал и своите мъжки фантазии… Но не беше предприел нищо. Не искаше да рискува… Пък и Меган още му липсваше, въпреки всичко. Знаеше, че тя е била голямата му любов. Че ако тя позвънеше и го помолеше да се върне, щеше да го направи дори това да му струваше всичко — къщата, колата, кариерата… Но може би го беше разбрал прекалено късно. Както и да е, сега вече това нямаше никакво значение. Бяха разведени и Меган се виждаше с друг. И може би нещата бяха сериозни.

Нещо в стомаха му сякаш се преобърна, накара го да потръпне. Мисълта за Меган в прегръдките на друг мъж му причиняваше непоносима болка. Но тя, дали тя би могла да изпитва с друг същото, което някога…

Майкълс тръсна глава. Нямаше смисъл да се самоизмъчва повече, да тича като куче по старата следа. Окончателно беше изгубил Меган — истината беше проста и трябваше да я приеме.

— Е, трябва да свършваме. Целуни Сузи от мен…

— Алекс…

— Довиждане, Меган. И се пази.

Остави слушалката така, сякаш се боеше да не я счупи. Загледа се във великолепната лилава кола, на която сега посвещаваше всяка свободна минута от времето си, и се опита да отпъди мисълта за Меган, да я изтика някъде надълбоко в съзнанието си. Знаеше, че ако заангажира с нещо вниманието си, всичко ще бъде наред. Поне винаги досега се беше получавало. Но сега болката беше все още твърде силна…