Том Кланси - Мрежата

Е, поне едно нещо не беше такова, каквото изглеждаше, помисли си Селки с известно задоволство, докато вървеше бавно към къщата на Алекс Майкълс. Вече беше огледала обстойно колата на федералните агенти с миниатюрния си шпионски монокъл — прецизен и изключително ценен уред, произведен в електронните заводи на Израел. Той й даваше възможност да види разположението на фигурите върху шахматната дъска още преди полицаите изобщо да я бяха забелязали.

Електронният предавател в дамската й чантичка пък притежаваше такава висока мощност, че Селки успяваше да чуе дори приглушената кънтри музика в колата на полицаите. Уредът беше замаскиран като слухов апарат, в комплект с флакон боя за коса. Само най-щателен и целенасочен оглед би разкрил истинското предназначение на всички тези принадлежности.

А кой би тръгнал да претърсва нещата й? Естествено, никой.

Когато мина покрай автомобила на ченгетата, те я погледнаха разсеяно и отново се върнаха към играта си.

Бяха я преценили за частици от секундата — като напълно безобидна. И как иначе? Селки едва сдържаше усмивката си. Какво виждаха те? Една крехка, прегърбена старица, която пристъпяше едва-едва, подпряна на бастунчето си. Беше извела на разходка миниатюрния си светлокафяв пудел, който весело подтичваше напред и завираше навсякъде любопитната си муцунка.

Пуделът, разбира се, беше взет под наем — от най-реномирания развъдник в Ню Йорк — хиляда долара на седмица, но си струваше всяко пени.

Дребосъкът точно си беше харесал едно декоративно черешово дръвче, вдигна крак и го припика.

— Скаут, доброто ми момче… — разнежено промърмори Селки с дрезгавия, изнемощял глас на седемдесетгодишна старица. Не че някой щеше да я чуе, а така — за по-пълно навлизане в ролята.

Беше облечена в дълга памучна пола и пуловер в пастелни тонове. Косата й беше снежнобяла и събрана в стегнат кок. Еластичната маска и целият този грим върху лицето я бяха затруднили най-много, но резултатът си струваше. Възрастната дама вървеше с усилие, дори леко накуцваше, но не можеше да лиши прелестния, мъничък Скаут от разходките му.

Самата Селки не се чувстваше особено комфортно в тази маска, защото се потеше и кожата я сърбеше, но какво да се прави — това бяха рисковете на професията.

Достопочтената стара дама беше наела една стара къща надолу по улицата и сега се радваше на заслужена почивка, след като повече от четиридесет години беше изкарвала хляба си като библиотекарка в американското посолство в Тирана — столицата на Албания. Филис Маркхам, горда издънка на стара аристократична фамилия, не се уморяваше да обикаля музеите, откак бе дошла във Вашингтон след смъртта на обичания си съпруг Реймънд. О, тя не беше някаква склерозирала бабичка, а интелектуалка до мозъка на костите си, отворена към света. Какви интересни експонати имаше само в музея „Земята и космосът“! Ами онази великолепна колекция от стари автомобили?

Сара, дъщерята на мисис Маркхам, живееше във Филаделфия, а синът й, Брус, беше мениджър на една автомобилна фирма в Денвър. Изобщо старата дама имаше родословно дърво от сой и всяка рутинна компютърна проверка би могла да го докаже. Пък и тя не носеше никакво оръжие, освен, разбира се, всички онези електронни приспособления, които обаче на външен вид с нищо не издаваха истинското си предназначение.

Бастунчето, от което старата дама се нуждаеше, също заслужаваше по-специално внимание. То беше с тънка кокалена дръжка, великолепна ръчна изработка и излъскано до блясък. Селки си го беше поръчала специално от Невада. Фирмата „Кейн Мастърс“ се беше специализирала в производството на тези бастунчета, които се превръщаха в смъртоносно оръжие в ръцете на истински майстор на бойните изкуства. А Селки беше такава и ако някой уличен гангстер се подлъжеше от вида й на беззащитна старица, това щеше да бъде най-фаталната грешка в живота му.

Когато подминаха къщата на набелязаната жертва, Селки прошепна тихичко, така че да я чуе само Скаут:

— Хайде, Скаут, купчинка…

Мини пуделът беше изключително добре обучен — той спря, приклекна и остави на тревата малка купчинка. Старата дама се наведе, трогателна в своето усилие, и събра купчинката с картонена лопатка в малкото пластмасово контейнерче, предназначено за тази цел. После изрече задъхано „Браво, Скаут, добро момче“ с дрезгавия си старчески глас, вече достатъчно силно, за да я чуят ченгетата. Хващаше се на бас, че се подхилват зад гърба й. Наистина отстрани представляваха трогателна картинка — старата дама и нейният питомец… Направо да се разплачеш от умиление.