Том Кланси - Мрежата

— Тогава защо, за бога, ония от ФБР ще отричат, че са го пипнали?

— Нямам представа…

По челото на нещастния бодигард беше избила пот.

Геналони го наблюдаваше замислен. Накрая процеди:

— Добре… Нямам повече нужда от теб засега…

Погледът му беше втренчен в отсрещната стена. Телохранителят се измъкна на пръсти. От къде на къде федералните го бяха взели на мушка? В какво се опитваха да го забъркат? Луиджи нямаше да пропее, на какъвто и разпит да го подложеха, но защо им беше междувременно да се правят на ни лук яли, ни лук мирисали? Какво целяха с всичко това? Шибана работа.

Той се наведе над компютърния телефон:

— Код две-четири-три-пет, строго секретно.

— Разбирам — отвърна Мора Съливан в слушалката. Говореше с нормалния си глас, сигурна, че компютърът го трансформираше в неузнаваем.

Остави слушалката и равномерно закрачи напред-назад. Опитваше се да осмисли задачата. Три крачки напред, кръгом, отново. Движението й помагаше да мисли, раздвижваше кръвта й.

Селки можеше да се преобрази в когото си поиска, обичаше предизвикателството, промяната, но последната й задача не беше шега работа. Изискваше перфектно изпипване — и никакви грешки, никакви импровизации. Този път не биваше да оставя следа след себе си — всъщност винаги се беше старала и се справяше доста сполучливо, но сега нямаше място дори за мъничък, незначителен пропуск. Удаваше й се да докаже, че действително беше най-добрата.

Честно казано, дребничките досегашни пропуски си ги отчиташе единствено тя самата — не беше дала на полицията нищо, за което да се залови. Работеше с артистичен замах и същевременно — прецизно, педантично. Беше свикнала да вдига летвата високо и този път това щеше да й е само от полза. Защото, когато се касаеше за убийство на полицай, ченгетата можеха да бъдат ужасно досадни. Нямаше да оставят и камък необърнат — щяха да дрънчат, да се ровят… Професионална солидарност. Убиецът на полицай се превръщаше във враг №1 — търсен жив или мъртъв, за предпочитане второто. Съливан лично се беше убедила в това — преди години баща й беше прострелял полицай и плати за това с живота си. Изобщо не стигна до съд — ченгетата го гръмнаха и никой не им потърси сметка.

Три крачки напред, кръгом…

Нямаше да е проблем да ликвидира жертвата.

Всеки би могъл да гръмне някой друг, ако се беше прежалил и не мислеше за последствията. Дори президентът беше лесна мишена за някой фанатик или хапльо, жадуващ лесна слава. Трудното беше да не те пипнат, да им се изплъзнеш дори когато те търсят под дърво и камък. Селки беше „неуловимата“, най-добрата, но опасността никога не бива да се подценява.

От друга страна, рискът я възбуждаше, зареждаше я с живот. Обичаше работата си заради тръпката, заради опияняващото усещане за игра с огъня, за танц на ръба на бръснача. Истината беше, че вече би могла да си даде заслужена почивка. Речеше ли, още утре можеше да е вън от играта и да живее в охолство до края на дните си. Но обичаше да изпълнява набелязаните цели и щеше да се заеме и с тази поръчка, за да закръгли тлъстата сумичка, натрупана в банката. Пък и… кого се опитваше да заблуди — беше с инстинкта на ловец и преследването я вълнуваше не по-малко от самата плячка. Ако успееше, това щеше да е коронният й номер — ликвидирането на агент от ФБР. Трябваше да успее.

Три крачки… кръгом…

Във всеки случай, планът й за действие трябваше да бъде безупречен, обмислен в детайли… и главното — никакви прибързани действия. Изпълнението трябваше да бъде брилянтно.

Преди всичко трябваше да проучи обстановката на място. За тази цел се налагаше да промени външността си до неузнаваемост и да си набави съответните документи за самоличност. Съливан се усмихна — вече предвкусваше удоволствието от пълното превъплъщение. Нямаше търпение да се заеме със задачата. Самата мисъл за това ускоряваше пулса й и караше кръвта й да закипи.

Превъплъщенията бяха нейната стихия. Тя сменяше облика си, както друга жена би сменила роклята си. Неслучайно си бе избрала името Селки.

Събота, 18.09.2010, 16:19

Лос Анджелис

Ружьо се изкачваше с ескалатора на летището към паркинга за коли под наем. Есента беше настъпила само по календар — лятото още не искаше да си тръгне и властно напомняше за себе си.

Задачата в Ню Йорк бе изпълнена в максимално кратък срок — цялото пътуване, отвличането на Луиджи Сампсън и ликвидирането му им бе отнело по-малко от двадесет и четири часа.