Том Кланси - Мрежата

Ако не друго, баща й поне я беше научил две-три полезни неща — да борави с нож и пистолет, да поставя бомби. Е, сигурно не би одобрил някои от хората, за които работеше, но бизнесът си е бизнес, пък и тя не споделяше идеалите му… Отдавна беше разбрала, че на англичаните не им пука за ирландците и са ги оставили да си трошат главите… Не уважаваше битки за предварително изгубени каузи.

Добре че поне майка й — твърдоглава шотландка, отгледала седем деца, беше стъпила здраво на земята. Благодарение на нея Селки знаеше и две, и двеста. На нея дължеше „работното“ си прозвище. В дългите зимни вечери тя им разказваше страшни приказки, населени с вълшебни същества, които можеха да се превръщат в каквото си поискат и нищо не можеше да ги спре. Мора особено обичаше да слуша за селките — морски народ, закърмен с древни магии — ту хора, ту тюлени, в зависимост от случая. Често си представяше, че е една от тях…

Мора се усмихна. Никой не подозираше за нейната втора самоличност. Жертвите никога не виждаха лицето й. Легендарният, безмилостен убиец Селки, беше мъж — кой би могъл изобщо да предположи противното?

Превъплъщението беше пълно, защото Селки притежаваше инстинктите на мъж, на ловец, надушил плячката. Те никога нямаше да я подведат.

Баща й би могъл да се гордее с нея.

Четвъртък, 16.09.2010, 6:15

Вашингтон

Любимото място на Алекс Майкълс в къщата беше гаражът — достатъчно просторен, за да може да се отдаде на своята страст — старите автомобили. Поредната му слабост беше тринайсетгодишен „Плимут Праулер“, който човъркаше и лъскаше вече цял месец. Щеше да стане кола за чудо и приказ. Преди него повече от година се беше занимавал с един „Миджет“, модел 77-а, който обаче не можеше да се сравни с праулера.

Малкият английски автомобил беше създаден през 90-те от легендарния Том Гейл специално за „Крайслер“. Беше елегантен спортен модел в искрящо, наситеновиолетово — с две седалки и подвижен покрив, с форсиран двигател. Имаше си въздушни възглавници, тахометър, ръчна трансмисия и всичко останало…

Алекс беше роден през 1970 г. и познаваше славните дни на форсираните двигатели единствено от разказите на дядо си. Той го беше запалил по ретро автомобилите, беше си припомнил лудешките години, когато беше участвал в състезания със своя гълъбовосин „Форд“ 32, беше фучал по разбитите писти и беше давал газ до дупка… Беше напълнил главата на Алекс с описания на стари мерцедеси и шевролети, които беше върнал към живот и накарал да заблестят като нови. Беше му показвал купища стари автомобилни списания с пожълтели страници, пазени като реликва. Когато си припомняше щурите нощни надпревари по магистралите, с рокендрол, кънтящ в колоните, очите му светеха като на малко момче.

Някои момчета се виждат в мечтите си като каубои от Дивия Запад. Алекс се виждаше като Джеймс Дийн, седнал зад волана на някой автомобил, по-бърз от вятъра.

Усмихна се на спомените и вдъхна с наслада острата миризма на грес — тя му напомняше за дните, когато бе четиринайсетгодишен и с часове висеше при дядо си в стария гараж. Още тогава би могъл да разглоби един автомобил и да назове всяка негова част.

За стария Майкълс гаражът бе светилище — всичко блестеше от чистота като в аптека. Дядо му обичаше да изпипва нещата. Оставеше ли настрана сандъчето с инструменти, изтъркваше пода до блясък — едва тогава смяташе работата за приключена.

Жалко, че дядо му не доживя да види праулера. Щеше да го оцени по достойнство, макар че може би щеше да има една-две забележки. Може би щеше да му се стори малко по-натруфен — сигурно според него спокойно би могъл да мине и без въздушните възглавници и други подобни глезотийки, но все пак си беше истински „расов“ автомобил, като от старите времена, а не някаква си компютризирана машина. Все още имаше доста работа по него — последният му притежател, изглежда, се беше опитвал сам да ремонтира двигателя и беше оплескал нещата…

Майкълс избърса с парцалче греста от ръцете си и пусна парцала в метална кофа с капак — и тук се придържаше към уроците на дядо си, който беше маниак на тема „мерки за безопасност“. Лично Майкълс не вярваше, че един изцапан с парцал масло би могъл да пламне от само себе си, но правилото си беше правило.

Сега му оставаше да се пъхне под душа.

На външната врата се позвъни. Странно. Сигурно шофьорът беше подранил — очакваше го след около половин час. Отвън дежуреше охрана — след убийството на Стив съображенията за сигурност го налагаха, така че новодошлият очевидно беше разпознат и допуснат.