Том Кланси - Мрежата

Натисна страничното копче и капачето на часовника се разтвори. До часа на срещата при скалите оставаше още малко време. Трябваше да побърза, за да стигне на пролива Хуан де Фука на тихоокеанското крайбрежие. Там щеше да го чака човекът, натоварен да получи пратката. Куриерът щеше да се придвижи с рибарска лодка и на свой ред да предаде пакета… Според сценария, когато бижутата в този пакет стигнеха до получателя си, той трябваше да изпълни своята част от сделката — да задейства няколко „електронни топки“, някои от които щяха да се превърнат в същински лавини…

Някакво малко животинче — заек или миеща мечка — притича на няколко крачки от него и се шмугна в храстите. Плеханов се усмихна — обичаше тази паралелна действителност, това потапяне в свят, толкова различен от света на свръхскоростите и компютрите… Парадоксът беше, че този кипящ от живот свят беше всъщност една измислена реалност… Илюзия, създадена с помощта на мъртвите машини. Каква ирония.

Да, Плеханов умееше да се възползва от неограничените възможности на виртуалната реалност, но понякога обстоятелствата налагаха да премине към действие и в реалния свят. Не всички проблеми можеха да се решат по компютърен път.

Базата на Мрежата във Франкфурт например (едно от основните седалища на ЦРУ) се налагаше да бъде унищожена съвсем реално. И Плеханов не се поколеба да го стори. И то без да разкрива картите си, защото едно по-фино вмешателство на компютърно ниво веднага би събудило подозрение у всепризнатите компютърни гении на Мрежата. Докато, виж, бомбата беше друго нещо. Можеше да я е подхвърлил някой обезумял екстремист, можеше да е замесена която и да било терористична организация. Чиста работа. Разбира се, винаги беше необходимо разнообразие — в Корея или Прибалтика например, щяха да пуснат някой и друг компютърен вирус — така, за идеята. Плеханов беше привърженик на гъвкавия подход. Но никога не жалеше средства, за да постигне набелязаната цел.

В най-скоро време в Мрежата щеше да настъпи такъв хаос, че компютърните специалисти щяха доста да се поизпотят и да се чудят откъде им е дошло. Най-после щяха да го потърсят за съдействие, без да подозират, че именно той е в дъното на всичко. Тогава щеше да удари неговият час.

Пътеката го изведе до скалистия бряг. Растителността отстъпи място на пясъчни дюни и ниски хилави храсти. Недалеч от него с глух тътен се разбиваха вълните. Лодката го очакваше и той се отправи към нея. Беше пристигнал точно навреме.

Докато вървеше по брега, усети, че захладнява. Над водата се вдигаше тънка мъгла. Още по-добре, това само улесняваше плана му.

Плеханов се засмя. Обичаше да контролира нещата. А това беше само началото. Един ден той щеше да дърпа конците… Времето работеше за него.

Вторник, 14.09.2010, 11:15

Ню Йорк

Рей Геналони бавно остави слушалката.

— Тази линия… не трябваше ли да бъде напълно сигурна? — запита, без да повишава глас, все едно се интересуваше дали следобед ще вали. Посочи светващата червена лампичка на миниатюрния електронен детектор, свързан към телефона.

Луиджи Сампсън, който отговаряше за сигурността на предприятия „Геналони“, сви рамене:

— Това са федералните… Те си врат носа навсякъде… Имат си начини. Нищо не може да се направи.

Геналони стисна зъби и бавно започна да брои наум. Едно… две… три… Непрекъснато правеше усилия да контролира необуздания си нрав, засега без особен успех… Четири-пет… шест… Все пак имаше напредък… Преди двайсет години за подобен отговор, придружен от свиване на рамене, малкият Франки Добс се беше простил с живота си. Рей му разби черепа с револвера си, а и на всичкото отгоре опръска с кръв костюма си за деветстотин долара и го съсипа… Да не говорим, че баща му не остана никак доволен, защото Франки беше син на негов стар приятел… Седем… осем… девет… Все още дишаше тежко и стомахът му се преобръщаше от гняв, но нямаше да реагира необмислено. Беше си взел бележка след случая с малкия Франки… Пък и… на четиридесет години човек се държи по-улегнало. Непрекъснато си го повтаряше. Вече беше глава на фамилията, шеф на солидна компания, с диплома от Харвард и всичко останало… Не биваше да си изпуска нервите.

— Значи така… — процеди. — Та какво, Луи? Кой, казваш, стои зад всичко това?

— ФБР — обясни Сампсън. — И по-точно, Мрежата.

Геналони поправи възела на копринената си вратовръзка. Спокойно, само спокойно. Точно така…