Том Кланси - Мрежата

— Мрежата? Те не се ли занимаваха с компютри? Ние какво общо имаме с това?

— Миналата седмица някой е очистил шефа им. Решили са, че може да сме ние, и сега ни държат под око.

— А сигурно ли е, че не сме ние? Да не пропускам нещо?

— Спокойно, шефе. Не сме ние.

— Тогава за какъв дявол ония от ФБР си врат носа в работите ни?

— Май някой се е опитал да ги преметне, че сме ние. Пробутали са им оръжия, каквито нашите момчета използват…

— Но защо? Защо, по дяволите? Всъщност то е ясно защо… Остава да разберем кой се опитва да ни накисне…

Геналони се облегна назад в креслото, чиито свръхмодерни електронни съоръжения бяха така изкусно скрити под лъскавата кожа, че човек виждаше само една луксозна вещ, без да подозира останалите й функции. Креслото лекичко забръмча, сензорите му се задействаха и въздушните възглавнички за секунди създадоха най-оптималното положение за гърба му. Беше си ударил много лошо гърба едно лято, когато беше само на четиринайсет и реши да скочи в Ийст Ривър от една скала. Зави му се свят от болка и едва не се удави, но, слава богу, отърва се само с изгълтаната вода и болките в гърба — оттогава до ден-днешен.

— Работим по въпроса, Рей. Но всичко е много объркано…

— Нищо, действайте. Нямам търпение да разбера кой се опитва да ни създава главоболия. И намерете начин да се свържете със Селки. В най-скоро време ще имаме задача за него.

— Не знам, Рей… Това си е наш, вътрешен проблем. Фамилията си има сигурни хора… Но ако държиш…

— Да, Луи, много държа да му се обадиш. И то час по-скоро, нали?

— Разбрано, шефе.

— Можеш да вървиш.

Веднага след като Сампсън излезе от стаята, Рей натисна друго копче на фотьойла си. Този път се задейства механизмът, който масажираше гърба му. Рей въздъхна. Само ФБР им липсваше. И защо точно сега, когато всичко се нареждаше? Законните предприятия вече им носеха достатъчно печалба и постепенно изместваха бизнеса в сянка. Фамилията разширяваше позициите си в икономическия сектор и се очертаваха няколко доста добри сделки. Но ако ФБР започнеше да рови, това би усложнило нещата. Не биваше партньорите им да се отдръпнат — още две поколения и Геналони щяха да бъдат уважавани граждани. Чисти като изворна вода. Рамо до рамо с фамилиите Кенеди, Рокфелер, Мицубиши… Целта оправдава средствата. Но кой ли искаше да им направи мръсно? Който и да беше, лошо му се пишеше. Сметките му щяха да излязат криви.

Вторник, 14.09.2010, 08:15

Сан Франциско

Михаил Ружьо стоеше пред една витрина в Китайския квартал и втренчено гледаше патиците, които важно се разхождаха зад витрината. Този квартал предлагаше изненади на всяка крачка. Вече се беше возил на прехвалените рикши… Честно казано, не бяха кой знае какво. Поне според него. Беше ял пържени скариди в ресторантчето на пристанището. Беше посетил прочутия бар с голите танцьорки. Беше срещнал из улиците много хомосексуални двойки, които демонстративно се държаха за ръце — нещо, което не биха посмели да направят у дома си, зад океана, без да рискуват да ги тикнат в затвора.

А сега наблюдаваше охранените патици, които рано или късно щяха да свършат в чинията на някой посетител, но сега се клатушкаха напред-назад, изключително доволни от себе си и от живота.

Усмихна се.

Не беше някой селски Иванушка, дошъл за пръв път в големия град и зяпнал пред многобройните му чудеса. Беше гражданин на света, обиколил Москва, Париж, Рим, Тел Авив, Ню Йорк, Вашингтон… Но никъде не се чувстваше като у дома, в Грозни. И досега, само да затвори очи, виждаше малката им ферма, искаше му се да се събуди на разсъмване, да излезе навън в мразовитото утро, да нацепи дърва, да почувства всяко мускулче на тялото си, да усети, че е жив… Спомняше си всичко с такава яснота, сякаш беше вчера — глъчката на птиците на двора, мученето на кравата, усмивката на Анна, наведена над огнището, яйцата, които цвърчаха в тиганчето…

Изведнъж рязко се извърна от витрината — угоени, самодоволни птици в блажено неведение за онова, което им готвеше съдбата.

Неговата Анна вече я нямаше. Ракът му я отне. Михаил не можа да я спаси, но поне й спести болката — имаше връзки и успя да набави необходимите лекарства… Плеханов му помогна да я настани в болница и да й осигури необходимите лекарски грижи — винаги щеше да му е задължен за това.

Да… миналото. Животът във фермата нямаше да е същият без Анна. Всичко там щеше да му напомня за нея. И да му причинява болка.

Тръгна надолу по улицата. Минаваше покрай малките магазинчета и работилнички, но ги поглеждаше без капка любопитство, все още отдаден на спомените.