Том Кланси - Мрежата

Рутинната проверка приключи бързо и войникът му подаде паспорта. Бариерата се вдигна. Гридли даде газ.

Зад следващия завой, доста неочаквано, планинското шосе преминаваше в магистрала, по която автомобилите бясно хвърчаха с повече от 160 км/ч. Гридли пришпори вайпъра и се вля в стремителния поток.

Старият „Остин Мартин“ на Джеймс Бонд или BMW-то от последните серии изобщо не можеха да се мерят с вайпъра. С осемлитровия си десетцилиндров двигател той вдигаше двеста и шейсет километра в час, при това — за отрицателно време. Беше същинска ракета.

Дотук всичко в програмата вървеше гладко. Магистралата му допадаше, но ако поиска, би могъл да я смени с не толкова натоварен път през някое планинско дефиле или пък с велосипедна обиколка на Франция. Технически не представляваше никакво затруднение, но самият той едва ли би се пренастроил така бързо и смяната би го поразтърсила.

Табелата насреща му гласеше: „Кибернация“.

Гридли поклати глава. Напоследък се бяха изсипали доста хули по адрес на тази виртуална държава, приемаща охотно не само посетители, но и „постоянни жители“. Нейните създатели — които и да бяха те — предлагаха всевъзможни преимущества на желаещите да „емигрират“ в програмираната от тях територия — нещо, което му се струваше доста странно… Трябваше да проучи въпроса. Поне щеше да разбере за какво се вдига толкова шум.

Лъскав ягуар профуча покрай него. Охо! — ухили се Гридли и на свой ред даде газ. Ягуарът нямаше никакъв шанс. Успя да зърне намръщеното лице на шофьора. Добра среща, приятелче, и сбогом!

Продължи напред в доста приповдигнато настроение, но не след дълго забеляза суматохата на пътя. Един камион с ремарке се беше преобърнал и ремаркето препречваше и двете платна. Беше се проточила дълга колона и колите продължаваха да прииждат.

По дяволите!

Гридли рязко наби спирачки.

Добре че вайпърът поначало спираше плавно — беше безупречен и в това отношение. Пред него в един мерцедес се бяха натъпкали половин дузина мексиканци.

Въздъхна. Някой си беше направил „шегичка“… Или пък беше станала някаква грешка?

След малко се чу полицейска сирена. В най-скоро време линията трябваше да бъде освободена — вече беше станало голямо задръстване. Гридли се огледа нетърпеливо. Дали да не отиде да пита полицаите каква е работата? Сигурно щяха да имат някакво смислено обяснение. Дано поне да побързат…

Тайрън Хауард също „хвърчеше“ из мрежата, яхнал мощния „Харли Дейвидсън“ XLCH, и само авиаторските очила предпазваха лицето му от силния насрещен вятър. Моторът си беше класически модел, от най-добрите, и в действителност Тайрън едва ли би могъл да си го позволи, но и без това трябваше да минат още няколко години, докато изобщо му бъде разрешено да се качи на такъв мотор. Това й беше хубавото на виртуалната реалност — че ти даваше възможност да правиш неща, за които в действителност не би могъл дори и да си помислиш.

Беше в Ел Ей и току-що се беше разминал с някакво необичайно задръстване, блокирало насрещните платна от холивудската магистрала, когато се чу сигналът за връзка и след него — кратко съобщение от баща му. Щеше да си дойде в къщи за малко, за да си вземе довиждане. Бяха му възложили изпълнението на някаква важна задача (тайна засега!) и се налагаше да замине незабавно. Личеше си, че беше много развълнуван, въпреки че се стараеше да не се издаде. Жалко, че мама точно сега беше отишла на гости на сестра си в Бирмингам.

Тайрън намали скоростта и спря в една от отбивките край пътя. Вдигна нагоре авиаторските очила, а заедно с тях — и лентата за виртуална реалност. Изведнъж се озова обратно в стаята си. Примигна и разтърка очи — все още не можеше да свикне с резкия преход. Пък и… действителността изглеждаше толкова бледа в сравнение с виртуалния свят, сякаш от двете той беше истинският.

Беше се върнал тъкмо навреме. Чу отварянето на входната врата. Баща му се прибираше.

— Тайрън?

— Тате!

Тайрън скочи и едва не прекатури масата. Мили боже! Напоследък беше толкова тромав. Вярно, че дядо му Карл го уверяваше, че и баща му е бил същият на тринайсет, но това не го успокояваше особено. Пък и… направо не му се вярваше.

Успя някак да се добере до хола, без да събори нищо по пътя си, и видя баща си в униформата на Мрежата — панталони в сив, защитен цвят и черни, лъснати до блясък ботуши. Зад него беше изправен сержант Хулио Фернандес, който го поздрави приятелски.

— Здрасти! — отвърна на поздрава му момчето. — Как я караш?