Филип Кер - Философско разследване

Тони Чен изпадна в хипнотичен транс. Джейк обясни, че иска да му зададе няколко въпроса на китайски и той ще чува гласа на друг човек. Каза му да отговаря на китайски и да кимне, ако разбира какво му говори.

Чен бавно кимна и сеансът започна.

— Питай го дали си спомня пациента на име Витгенщайн — обърна се Джейк към Чун.

Сержантът преведе въпроса на родния си език.

Джейк мислеше, че китайският, с неговите високи и ниски тонове, съществуващи толкова близо един до друг, звучи така, сякаш някой се опитва да настрои старо радио. Докато слушаше разговора между Чен и Чун, й беше трудно да възприеме, че китайският може да има нещо общо с английския, макар и на дълбоко, генетично и предварително програмирано ниво.

— Попитай го дали си спомня някои от нещата, които е казал Витгенщайн.

Може би си губеше времето. Опитваше се да изследва как езикът изобразява действителността, но не бе обмислила въпроса дали изобщо нещо може да изобрази нещо друго. В полицейската школа в Хендън не бяха учили такива неща. Може би само професор Ланг преподаваше подобна материя. И докъде можеше да стигне едно криминално разследване? Не беше ли вече отишла твърде далеч?

— Накарай го отново да опише Витгенщайн. Да проверим дали не е пропуснал нещо.

Чун преведе въпроса й, като се мръщеше, докато говореше. Джейк се зачуди кое е онова в китайския език, което придава на хората ядосан вид, когато го говорят. Чен въздъхна и се замисли върху отговора. Говореше колебливо и добавяше дума след дума, сякаш му хрумваха случайно.

— Кафяв шлифер — повтори той. — Кожени обувки, хубави. Кафяво вълнено сако с кожени кръпки на лактите. Бяла риза. Не, не е риза, а поло. Но не е вълнено. Направено е от същия плат като ризите.

Думите на Чун сякаш докоснаха нещо дълбоко скрито в паметта на Джейк.

Беше странно, че Витгенщайн бе споменал за парфюма й, защото обонятелното възприятие — на нещо клинично и антисептично — беше онова, което сега тя си спомни за него.

— Ят — рече тя, — попитай доктор Чен дали бялото поло прилича на зъболекарска престилка.

Чун преведе и след като чу отговора на Чен, кимна.

— Да, Витгенщайн може би е зъболекар.

Джейк поклати глава.

Бе предложила помощта си на Витгенщайн, който й се бе усмихнал доверчиво. И Джейк видя, че зъбите му са захабени и жълти — явно отчаяно се нуждаеха от лечение.

— Не — замислено каза тя, — не смятам, че е зъболекар. Зъбите му не са достатъчно хубави. Не съм виждала стоматолог с развалени зъби… Ят, ти каза, че единият от начините убиецът да проникне в системата „Ломброзо“ е, ако използва компютър, който вече е свързан с информационната мрежа на Европейската общност.

— Да.

— Попитай доктор Чен дали мисли, че Витгенщайн е болногледач или санитар?

Чун преведе въпроса и Чен отговори, че това е възможно.

— Също като истинския Витгенщайн — отбеляза Джейк. — През Втората световна война той е работил известно време в болница като доброволец. Това е била една от причините да не го пленят като чужденец и враг.

Чун поклати глава.

— Това ви е лошото на вас, британците. Същото е и с ченгетата в Хонконг. Винаги затваряте онези, които не могат да ви сторят нищо лошо.

Джейк извади Чен от транса.

— Научихте ли нещо полезно? — любезно попита той.

Тя му обясни за предположението си, че Витгенщайн може би работи в болница.

— Радвам се да го чуя — каза Чен, стана и се протегна.

— Е — каза Джейк, поглеждайки часовника си, — мисля, че отнехме достатъчно от времето ви, доктор Чен. Много ви благодаря.

Вероятно беше твърде късно да намери някой в Министерството на здравеопазването.

— Няма защо — каза той. — Следващия път проверете дали няма да можете да ме откажете от пушенето.

Джейк и Чун се върнаха в кабинета, който използваха, когато бяха в Института за изследване на мозъка, и тя се обади в Министерството на здравеопазването. На екрана на видеотелефона се появи едно момиче в невероятно цветущо здраве, облечено в трико, а от телефонния секретар се разнесе несъвместим с външността й безцеремонен мъжки глас, който я информира, че Министерството ще бъде затворено до девет часа на другата сутрин.

— Ами тогава утре — примирено каза Джейк. — Много ти благодаря за помощта, Ят. Мисля, че сеансът беше полезен.

— Няма защо — отговори той. — Да превеждам беше приятна отмора след работата с компютъра.

Тръгнаха към Ню Скотланд Ярд.

— Влакът ти тръгва от Падингтън, нали? — попита Джейк. — Да те закарам ли дотам?