Филип Кер - Философско разследване

— Благодаря. Но само при едно условие. Да ми позволиш първо да те заведа в най-добрия китайски ресторант в Сохо. Собственикът ми е братовчед.

Джейк се усмихна.

— Добре. Споразумяхме се. Но съпругата ти няма ли да те чака?

Чун се ухили.

— Майка й ни е на гости. Смята, че дъщеря й не е трябвало да се омъжва за човек от Хонконг.

— Може би защото е тесногръда.

— Не — засмя се той. — Защото никога не се е хранила в ресторанта на братовчед ми.

Мозъкът ме боли. Наистина.

Но защо се учудвате? Там се реят около трийсет хиляди вида протеин. Как няма да боли, когато за да поддържа съзнанието ви, един грам мозъчна тъкан използва повече енергия, отколкото използва мускулът, за да вдигне една щанга? Пък и мозъкът ви консумира около една четвърт от калориите, които използвате всеки ден.

Но преди онези от вас, които се съобразяват с калориите, да започнат да се вълнуват и да протегнат ръка към философските си книги, позволете ми веднага да добавя, че за да проумеете нещо като „Феноменология на възприятието“ от Морис Мерло-Понти, вашият мозък използва не повече калории, отколкото когато ходите по голяма нужда или си човъркате носа. За съжаление на шишковците истината е, че повечето калории се използват само да задвижат мозъчните клетки, ето защо диетите са безполезни.

Струва ми се, че собственият ми мозък напоследък се е претоварил. Непрекъснатото мислене по въпроса за Убийството през последните няколко месеца трябва да е изразходвало малко повече енергия. Оттам идва и пронизващата черепа болка.

Проблемът е, че мозъчните клетки са изключително общителни. Те настояват да говорят със съседите си, чийто брой по всяко време е сто хиляди. И при цялото умствено усилие, което е неизбежно последствие от масовите убийства, електрическият заряд във вътрешността на главния мозък вероятно прилича на небе по време на бомбардировка.

Ех, само ако мозъкът не беше такъв експедитивен малък негодник — само два процента от телесното тегло. В моя случай — около 1.7 килограма. Мозъкът упорито прави стотици резервни копия на мислите — дори на онези, които човек се надява, че е забравил — и ги складира в различни невронни кътчета и черепни кухини. Прилича на предвидлив човек, който отивайки в чужбина, обмисля вероятността да бъде ограбен и разпределя парите в багажа и в дрехите си. Ето защо, когато една част от мозъка бъде унищожена, например онази, която разпознава цветовете, друга част започва да върши нейната работа.

Колкото и да се опитвах да го предотвратя, моите по-склонни към убийство мозъчни клетки обичат да разговарят с другите и ги тровят с логическите си образи на фактите в опит да ги спечелят на своя страна.

Това ми причинява не малко трудности. Безсънието е най-жестокото мъчение. Понякога лежа буден през по-голямата част от нощта и ги наблюдавам как работят. Лесно е да ги съзреш, когато става нещо. Всички мисли се превръщат в образ, а душата — в тяло. Мислите се проявяват като петънца с цвета на кръвта. Напоследък в мен има много повече от този цвят от обикновено и нощес вътрешността на главата ми приличаше на вулканичната лава, изригнала от планината Етна и погълнала няколко околни села.

Главната тема на невронната дискусия, изглежда, е да се придвижа от убиването на събратята си към изтребване на човешката раса като цяло. Един вид схема за разширяване на бизнеса. Това ми се струва печална насока, която много ме безпокои. Бях се надявал, че ще запазя контрол върху нещата, но, разбира се, липсата на вентро-медуларно ядро у мен, изглежда, прави това невъзможно. Явно след време ще бъда принуден да приключа с този бизнес завинаги.

Стигнаха до Сохо и паркираха на площад „Сейнт Джеймс“. Чун се извини, че ще трябва да вървят пеша до ресторанта на братовчед му.

— Нямам нищо против — рече Джейк. — Откровено казано, разходката ще ми се отрази добре.

— И на мен — призна той. — Макар че у дома правя гимнастика. В гаража имам боксова круша. Сутрин здравата я напердашвам. Напоследък си представям, че е тъща ми.

Изкачиха малкия хълм към Джърмин стрийт и завиха на изток към Рийджънт стрийт и площад „Пикадили“.

Срещу „Симпсън“ Джейк спря пред червената тухлена административна сграда и кимна към вратата от тъмно стъкло.

— Едно момиче беше убито тук — каза тя. — Само преди месец-два. Трудно е да се повярва, нали? Всичко изглежда толкова спокойно, цивилизовано и…