Филип Кер - Философско разследване

Джейк се приближи до полицейския микробус без опознавателни знаци, където, според правилника, спокойно предаде на Чун автоматичния си пистолет.

— За разследването — обясни тя.

Той кимна и пусна оръжието в джоба си.

— Исках само да го раня — изплъзна се от устата й. — Той имаше нож. Помислих, че ще го използва, когато видя другите двама полицаи.

— Постъпи правилно — рече Чун. — Предупреди го и се прицели ниско. Това трябваше да направиш. Жалко, че го улучи там. Един сантиметър встрани или вдясно и сега той щеше да седи на тротоара и да те псува.

Джейк се облегна на микробуса и се замисли върху реакцията си, след като бе убила човек. Не се чувстваше толкова зле, въпреки факта, че Парменидис бе убил шест жени. И все пак беше смутена. Самопризнанието би улеснило нещата. Сега оставаше само да се надява, че оперативните работници ще намерят достатъчно доказателства, с които да убедят съдебния следовател в правомерността на действията й.

Улицата мигновено се изпълни с полицаи, които отцепиха района с кордони. Джейк се запита как са съумели да дойдат толкова бързо. После си спомни, че на ъгъла има полицейски участък. Там щяха да я заведат да даде показания.

— Добре ли си? — загрижено попита Чун.

Тя го погледна и се намръщи от почуда.

— Аз ли? Чувствам се чудесно.

Когато се прибра вкъщи, беше почти дванайсет. Всичко в апартамента изглеждаше студено и самотно, но централното парно отопление скоро заработи и тя се зарадва, че няма на кого да обяснява какво бе направила. Видеотелефонът звъня няколко пъти, но Джейк не му обърна внимание. Включи телевизора и си наля голяма чаша уиски.

Знаеше, че новините в полунощ ще съобщят за стрелбата. Но нямаше причина да подозира, че репортажът ще бъде толкова брутален и воайористичен. Съзнаваше, че среднощните програми не са задължени да се съобразяват с указанията на никоя телевизионна компания. Това означаваше, че късната телевизия се състоеше предимно от порнографски филми. Джейк нямаше представа, че същата свобода се отнася и за новинарските предавания.

Репортерският екип бе пристигнал на Саквил стрийт петнайсет минути, след като тя бе тръгнала оттам. Поднасяйки инцидента в хронологичен ред, те показаха първо ресторанта за дюнер кебап и после тротоара, по който бе бягал Парменидис, ножа му и пистолет — не автоматичния „Берета“ на Джейк, а на един друг полицай. Камерата се придвижи по улицата, където в локва кръв с формата на бъбрек лежеше гъркът. Фокусира се върху голото му бедро, върху окървавения импровизиран турникет и сетне — върху дупката с размер на монета, направена от куршум четирийсет и пети калибър. Най-потресаващото беше, че накрая телевизионният репортер вдигна за косите главата на мъртвия, за да покаже по-добре пред камерата безжизненото му лице.

Коментарът беше не по-малко сензационен от кадрите.

— Този престъпен боклук — изръмжа репортерът, разтърсвайки главата на Парменидис, — е виновен за бруталните убийства на шест млади жени.

После се наведе и изкрещя в окървавеното му ухо:

— Ти беше измет. Мръсно животно. Застреляха те и това улесни нещата за теб, лайно такова. Трябваше да те накарат да страдаш като жените, които си убил, нещастнико. Надявам се, че ще дадат медал на полицая, който те очисти. И ако гадният ти дух още ме чува, искам да ти кажа, че всички се надяваме да гориш в ада, копеле. Заради онова, което направи, трябваше да те…

Джейк намери дистанционното управление и угаси телевизора. Сетне пресуши чашата си. Повдигаше й се от онова, което видя. Телевизионният репортаж й помогна да възприеме факта, че е убила човек.

След една-две минути почувства празнота в стомаха и ръцете й започнаха да треперят. Кожата й ставаше ту гореща, ту студена. Ни в клин, ни в ръкав установи, че си спомня подробности от записките си по психология от първата си година в университета за начина, по който собственият й хипоталамус, подобно на микроскопичен термометър, се опитва да контролира автономната нервна реакция на тялото й спрямо случилото се, и за представата на Рене Декарт, че човешките същества са рефлекторни машини. Странно как едно нещо те кара да мислиш за друго.

Усмивката, която бе видяла на лицето на Парменидис. Сардоничната усмивка на баща й. Беше потресена от спомена за нея.

Очите й се напълниха със сълзи и преплитайки крака, тя влезе в банята. Започна да повръща още от прага.

Никой не ме разбира.

Сигурно много хора мислят, че го правят. Онзи ден бях в книжарницата за криминална литература и спрях пред една от лавиците, която беше отрупана с изследвания върху психологията на серийните убийци. Имаше поне петдесет заглавия. Прегледах някои от книгите. Но нито един от авторите не се бе вслушал в думите на свръхестествените песни, които всички твърдяха, че са разбрали добре.