Филип Кер - Философско разследване

— Каква е играта ти, приятел? — попита той. — Преследваш ме цял следобед. Нали? Нали?

И с всяко повторение на въпроса навираше небръснатата си мутра все по-близо до мен, докато накрая усетих чесновия му дъх.

— Откакто тръгнах от Уондсуърт.

Той ме блъсна леко с глава няколко пъти по носа, сякаш показваше какво ме чака, ако не отговоря на въпроса му.

— Аз съм турист — немощно промълвих аз и посочих справочника, за да потвърдя историята си.

Брадясалото му лице смени няколко нюанса на червено и се превърна в нещо по-тъмно.

— По дяволите — изръмжа той. — Не ме будалкай, приятел.

— Бъркате нещо — възразих аз и пак опитах да се освободя от хватката му.

— Не, ти си сбъркал. Уондсуърт, гара Виктория, Грийн Парк и сега тук. Искаш да ми кажеш, че си загубил шибания си автобус, така ли?

Той отново ме блъсна, но този път по-целенасочено. В главата му може и да нямаше вентро-медуларно ядро, но беше корава.

— Хайде, копеле, инак наистина ще отнесеш боя. Защо ме преследваш?

Какво бих могъл да му кажа. Че например го намирам за привлекателен? Кой знае? Но в същия миг в църквата влязоха няколко души с музикални инструменти и моят нападател за миг свали мазните си лапи от реверите ми. Не се нуждаех от по-ясна покана към свободата и си плюх на петите.

— Копеле — изкрещя той, но не хукна след мен.

Но въпреки това аз хукнах по Джърмин стрийт и после надолу, към площад „Сейнт Джеймс“, и не спрях, докато не стигнах до Пел Мел.

Когато най-сетне си поех дъх и възвърнах смелостта си, отново се изсмях на глас. Ето, това е интересното у Шекспир! До последната минута човек никога не знае дали пиесите му ще свършат като комедия, или като трагедия.

Все още озъртайки се, тръгнах по площад „Трафалгар“ и влязох в един бар на Чаринг Крос Роуд, където си поръчах бира и започнах да разсъждавам как най-добре да оползотворя остатъка от деня.

Докато следях Шекспир, се бях замислил за Полицайката и за обещанието си да се свържа с нея. Ако се бях съсредоточил повече върху проследяването на Шекспир… Стори ми се, че моментът е подходящ да си купя оборудването, от което се нуждаех, за да осъществя това си начинание. Знаех точно какво искам и откъде да го взема. Изпих си бирата, отбих се в най-близката денонощна банка, изтеглих малко пари и се качих на автобуса за Тотнъм Корт Роуд.

Булевардът беше същият както винаги — мръсен и отвратителен. Тротоарите бяха отрупани с купища боклуци, разкъсани от множеството градски плъхове. Някои от тях, по-големи от котки, лежаха мъртви в каналите, отровени от остатъците развалена храна. Телата им бяха сплескани от минаващите коли и изсъхнали като пастърма на ранно пролетно слънце. Единственото, което метеше Тотнъм Корт Роуд, беше южният вятър, духащ от Юстън Роуд към Оксфорд стрийт.

Влязох пъргаво в магазина и се озовах пред обичайното море от смугли лица. Какво ли привлича индусите и пакистанците в бизнеса с електроуреди? Навсякъде е така — от Ню Йорк до Виена. Вярно, апаратурата, която сега управлява света, е произведена от японците, но я продават азиатците. Толкова ли е голяма печалбата? Или намират нещо секси в използването на всички тези прекъсвачи, циферблати и мигащи лампички? А може би се възхищават на самото електричество? Ислямът винаги е проявявал интерес към силата.

— Какво ще обичате?

— Търся преносим телефон — отговорих аз.

— Стандартен или видео?

— Не. Искам сателитен телефон.

Човекът нервно потърка отрупаните си с пръстени пръсти и се усмихна хем с извинение, хем уж учудено.

— Те са незаконни, господине — извести той. — Забранено ни е да ги продаваме.

Беше мой ред да се усмихна. Придружих усмивката си със стодоларова банкнота.

— Ще платя в брой. А вие ще се закълнете, че никога не сте ме виждали.

Човекът ми каза да почакам и отиде да извика управителя — шишкав късокрак наперен дребосък с дебели стъкла на очилата и множество златни верижки на тлъстия мургав врат.

— Телефонът, който желаете да купите, е забранен — рече той. — Моля ви, какво ще стане с мен, ако сте от Министерството на вътрешните работи и искате да ме хванете, че продавам такива неща? Моментално ще ме осъдят.

Управителят огледа магазина, в който нямаше други клиенти, и се приближи до мен.

— И за какво, по дяволите, ви е такъв телефон? — прошепна той. — Ако не искате да си плащате телефонните сметки, мога да ви продам черна кутия. Ще я използвате навсякъде и няма да плащате нищо, независимо дали говорите с Бомбай, или с Бирмингам. При това ще ви излезе много по-евтино от сателитния телефон.