Филип Кер - Философско разследване

Вероятно бяха изработени на компютър. Колегите й от мъжки пол биха се забавлявали страхотно, ако ги видеха. Някой перверзен тип би направил копия за гъдел на момчетата в общата съблекалня на Ню Скотланд Ярд. Джейк знаеше, че мнозина й завиждат за успехите и със злорадство биха приветствали появата на снимките, което със сигурност щеше да я притесни. Независимо че бяха фалшификат, фотосите, показващи главния инспектор с вибратор във влагалището и да ближе гениталиите на друга жена, бяха истинска сензация.

Изненада се, като видя, че са изпратени от Витгенщайн. Имаше картичка, на която пишеше: „Жестоко твой“. Той несъмнено знаеше, че като полицейски служител Джейк е задължена да предаде снимките за лабораторен анализ и това ужасно ще я притесни. Джейк изреди няколко цветисти псувни и за миг изпита омраза към него. Предполагаше, че той е различен от останалите. Една муха избръмча на перваза на прозореца и без да си прави труда да я поглежда или да се колебае, тя я уби.

Сутринта й беше свободна за пръв път от няколко седмици. Джейк напазарува, не успя да се свърже с фризьорката си и отиде в клиниката на доктор Блакуел в Челси.

Гола, със затворени очи и застанала мирно пред психиатърката, тя установи, че мислите й се връщат към снимките, които носеше в чантата си. Първоначалният й гняв бе отстъпил на любопитството, че Витгенщайн може да проявява сексуален интерес към нея. Това беше нещо уникално в практиката й като детектив. Може би дори си струваше да опише случая в научна монография. Запита се какво би направила, ако голият й терапевтичен сблъсък не беше с доктор Блакуел, а с Витгенщайн. Усети, че се изчервява, докато лежеше на кушетката и чакаше психоаналитичната да започне сеанса.

— Спиш ли добре?

— Не съвсем…

— Кошмари?

— Не.

— Спиш ли с някого?

— Доколкото си спомням, не.

— Изпитваш ли враждебност към мъжете?

Джейк преглътна.

— На Уестминстър Бридж срещнах един скитник. Поиска ми пари, но аз помислих, че ще се опита да ме ограби. Дори се надявах да го направи, за да го застрелям.

— Носиш ли оръжие?

— Винаги.

— Използвала ли си го?

— Да, но само при самоотбрана.

— Убивала ли си?

— Не.

Тонът на доктор Блакуел стана малко по-строг.

— Знаеш ли — внимателно каза тя, — вероятно е трябвало да застреляш онзи скитник.

Джейк се надигна на лакът и каза:

— Шегуваш се.

— Така ли мислиш? Това е неоекзистенциална терапия, Джейк, а не нещо бихейвиористично. Ние подхождаме към психотерапията от гледната точка, че главното емоционално заболяване на нашето време е неспособността да осмислим живота си. Не смяташ ли, че може би би изяснила нещо за себе си, ако го беше убила?

Джейк беше потресена.

— Но това е убийство — рече тя.

— Казвала си ми, че ти е идвало да убиеш собствения си баща, задето е съсипал детството ти.

— Но това беше различно.

— Нима?

— Да.

— Ако беше застреляла скитника, вероятно все едно би убила баща си. Би прогонила злия дух на неговата памет. Някакъв си нищо и никакъв старец. Щеше ли да има значение за някого? Пък и ти си полицай. Кой щеше да постави случая под въпрос?

Джейк се намръщи, вече ядосана.

— Не — заяви тя. — Не мисля така.

Доктор Блакуел се усмихна.

— Аз също. Само исках да го чуя от теб.

Джейк предаде найлоновата торбичка със снимките в лабораторията на Ню Скотланд Ярд.

— Би ли ги анализирал? — обърна се тя към техническото лице, Морис. — Отпечатъци, влакна, косми и всичко, което ти дойде наум.

Той кимна сдържано и надяна ръкавиците.

— Между другото — каза Морис, — дискът, който донесе, е чист.

Джейк кимна смутено.

— Я да видим какво има тук?

Той отвори торбичката и извади снимките, после каза:

— Ще отнеме най-малко два часа.

— Добре — отговори Джейк. — Но аз ще стоя тук.

Морис се намръщи и се накани да възрази, но в същия миг видя първата снимка.

— Няма да ги изпусна от поглед — заяви Джейк. — Нито за секунда.

Той разгледа останалите и се ухили.

— Казвали ли са ти, че си много фотогенична?

— Престани, Морис. Това са фалшификати. Фотомонтажи.

— Щом казваш — рече той и кимна одобрително. — Хубави са. Наистина.

Тя устоя на изкушението да го цапардоса по черната физиономия и добави:

— Десет са. И си ги искам обратно всичките. Ясно ли е?

Морис сви рамене.

— Щом казваш.

— Казвам го с главни букви, големи колкото либидото ти. Разбра ли?

— Да — отговори той, но не престана да се хили.