Филип Кер - Философско разследване

— Известен.

— Нуждаеш ли се от помощ?

— Не. Благодаря за предложението, Ед. Но в момента ми трябва философ.

Чувствата ми по времето на смъртта на Сократ бяха необикновени. Не изпитах съжаление към него — нещо, което би могло да се очаква, когато умре твой събрат. Но той изглеждаше щастлив — както в държанието си, така и в онова, което каза. Посрещна смъртта покорно, без страх и с известно благородство. Не можах да не си помисля, че на път към отвъдното Сократ ще бъде придружаван от Божието провидение и когато пристигне там, всичко с него ще бъде наред. Ето защо не почувствах състрадание, нито угризения.

В същото време обаче не изпитах и удовлетворение. Преди смъртта му разговорът ни бе придобил формата на философска дискусия. Странно е да се опише. Изпитах болка и същевременно удоволствие, докато умът ми възприемаше факта, че мой събрат ще умре и аз съм този, който ще го убие.

Нашата дискусия се съсредоточи предимно върху темата за безсмъртието, макар да мисля, че повечето възгледи, изказани от него, всъщност принадлежат на Платон. Но това е друг въпрос. Накратко, ние обсъдихме кое има по-голямо значение — тялото или душата на човека. Бяхме в началото на този диалог — в педерасткия бар в Чизик — и Сократ беше на мнение, че второто трябва да бъде култивирано за сметка на първото. Ала позицията му беше твърде аскетична. Това може би се дължеше на факта, че аз подправих брендито му — не с отрова, както вероятно сте помислили, а с тъй наречения Опиат на покорството, предпочитан от почитателите на секса и мазохизма. Може би затова той беше принуден да се съгласи с мен.

Независимо от всичко, знаменитите му последни думи ми се сториха странно загадъчни. Преди да го застрелям, той ме помоли да предложа пениса му на Бога на медицината. Вероятно в това негово желание имаше някакво хумористично хомосексуално двусмислие. Или иронизираше програмата „Ломброзо“. В същото време — и това е тълкуванието, което лично аз предпочитам — той може би се е опитвал да изтъкне, че самата смърт е лекарството за живота.

Често се предполага, че смъртта е отрицание на живота. Но как е възможно това? Всеки знае, че двойното отрицание е равно на утвърждаване. Следователно може ли да се каже „този човек не е жив“, и че две такива отрицания са равни на утвърждаване, ерго, на живот? Разбира се, че не.

Виждате ли колко загадъчен е животът? Животът е отрицание на смъртта дотолкова, доколкото смъртта е утвърждаване на живота. И все пак само смъртта може да потвърди, че е имало живот — такъв, какъвто го познаваме. Смъртта не е противоположност на нищо. Просто смърт, и нищо друго. Според Шопенхауер състоянието на несъществуване е всъщност естественото състояние на човека, като се има предвид, че прекарваме по този начин милиарди хилядолетия. И че самият живот е нещо малко повече от свръхестествено примигване на хилядолетния екран.

Освен виртуалната реалност най-близкото усещане за смъртта е съзерцанието на несъществуването на онова, което е дало живот — смъртта на родителя.

Странно е, че Кафявата книга е едновременно дневник на живота ми и събитие в него. И вие, които ще дойдете след мен — за вас тази книга може да е като всички останали, но самият аз съм чел историята и същевременно съм участник в нея. Затова се надявам, че това ще бъде истина за вас.

Вероятно сега разбирате какво означава да се говори за „живот на страниците на книгата“. Това е, защото човешкото тяло не е несъществено за протичането на преживяванията. Всъщност много от най-силните преживявания са станали на страниците на книгите. Преживявания, които са въздействали върху живота ми. Ако разберем едно-единствено изречение, макар и от детски комикс, това има известна дълбочина за нас.

Улавяли ли сте се някога как четете? Седите на стола, погълнати от някоя хубава книга, наслаждавате се на историята и на стила на автора и после изведнъж сякаш изпитвате извънтелесно преживяване и се хващате такъв, какъвто сте — не разменяте остроумия с Филип Марлоу, нито се борите с Мориарти на ръба на водопада Райхенбах, а седите сам в стаята, с книга, разтворена на коленете. Това може да е доста шокиращо. Досущ внезапна инжекция фенотиазин на шизофреник. В един миг се сражавате срещу международния комунизъм, а в следващия сте само един човек, лежащ във влажното от пот легло и облечен в мръсна пижама…

Именно тази рядко срещана способност да влезеш или да излезеш от образа е отличителната черта на четенето. Вероятно Кийтс е разбирал това, когато е писал на сестра си за удоволствието, че има възможност да седи до прозореца с изглед към Женевското езеро и по цял ден да чете — досущ картина на четящ човек. Това е хубаво показателно изречение. И типично за писателите романтици, които все са се опитвали да избягат от себе си. И това извиква във въображението изключително силно въздействащия образ на някой, който не само живее, но и се е загубил из страниците на книгата, забравил за външния физически свят, на ръката, прелистваща страниците, и дори на очите и на зрителното поле, което предава напечатаната информация на мозъка. Без книга аз съм прикован към земята. Когато чета, аз съм Освободения Прометей.