Филип Кер - Философско разследване

Онова, което каза Полицайката, ме разсмя. „Ще направя всичко, което е в пълномощията ми, за да ви бъде осигурено подходящо медицинско лечение.“ Колко мило от нейна страна! Всъщност искаше да каже, че ако се предам, ще направи всичко възможно да ми поставят диагноза „негоден да бъде съден поради невменяемост“ в рамките на законовата и напълно погрешна дефиниция за невменяемост според английското законодателство. Това би означавало, че изобщо не може да ме съдят, и най-важното — не може да ме осъдят на наказателна кома, или по-вероятно — на необратима кома. Браво, главен инспектор. Едва ли някой би се предал на полицията, като знае, че не го очаква нищо друго, освен спринцовка.

И всички онези глупости за слуха, че съм се свързал с полицията. В Синята книга пазя изрезките от вестниците, отнасящи се до деянията ми. В нито една от тях не се загатва за такова нещо. Това беше много хитро — само повърхността на структурата на онова, която тя имаше предвид. Ако се задълбочим в думите й, ще стигнем до въпроса: „Защо не се свържеш с мен?“.

В същото време Полицайката пази нещо в резерв, в случай че съм от срамежливите. Всъщност тя ми казва „да ти го начукам“ и ми удря плесница. Освен това, според нея всички жертви са били невинни. Вършели законния си бизнес. Нито дума за това, че са ВМЯ-отрицателни. (И как само отговори старшият полицейски офицер на онзи коварен въпрос — явно не искат да свързват програмата „Ломброзо“ с всички тези екзекуции. Аз също. Смущението им би трябвало да бъде сигнал за края на моята мисия. Или поне да я направи адски трудна. Сега вече всеки от знаменитите ми събратя ще очаква появата ми.) Предполага се, че това ще ме ядоса достатъчно, за да се свържа с Полицайката, ако първият й тактически ход не подейства.

Най-много се забавлявах с моето описание и с онзи компютърен портрет. Чудя се как ли е успяла да го получи? Има само две вероятности — или Бертранд Ръсел наистина е смотолевил няколко предсмъртни думи (защото не виждам как би работил с полицейски художник), или онзи китаец, консултантът от Института за изследване на мозъка, е успял да ме запомни. И все пак портретът не прилича много на мен. Винаги е така с компютърните портрети по описание. Поглеждаш ги и си казваш, че този тип би трябвало отдавна да е арестуван, само защото изглежда адски странен. Но като цяло, опитът не беше лош. Жълтият сигурно има добра памет. А може би са го натъпкали с нещо, което го е накарало да си спомни.

Както и да е, ясно е, че Полицайката произнесе нещо като предупреждение. Какъв е знакът, че някой приема някого? Трябва ли да се придържа към определен етикет или условност? Няма значение. Тя очевидно смята, че това трябва да бъде следващата ми стъпка. Да приема или да не приема предизвикателството? И явно трябва да бъде извършено още едно убийство в съответствие с новите правила, принадлежащи към граматиката на думата „игра“.

Да, играта с Полицайката е чудесна идея. Едно време любимата ми игра беше „Монопол“. Но вече не е такава, каквато беше. Самата дъска е два пъти по-дебела. Олд Кент Роуд вече не съществува благодарение на предприемачите. Окфорд стрийт се е превърнала в търговски център. Флийт стрийт е пустош. Фигурките на Зелените къщи и Червените хотели, които бяха солидни и дървени, сега са кухи и пластмасови и броят им е намалял наполовина. Картите „Шанс“ и „Обществено подпомагане“ са безнадеждно остарели. „Безплатен паркинг“. В Лондон? Пълен смях! „Училищна такса сто и петдесет долара“. В днешно време с тези пари можеш да си купиш само няколко учебника. „Печелиш конкурс за красота“. Това нещо беше забранено преди няколко години. „Лекарски хонорар петдесет долара“. За какво? За шишенце аспирин? И никой вече не излиза безплатно от затвора. Трябва да платиш, за да те настанят в някой свестен затвор и за да излезеш. Плюс рентата.

Нещата се промениха много, откакто бях малко момче.

Но вие не знаете нищо за детството ми, нали? Тогава позволете да ви разкажа каква беше първата ми мисъл.

Първата ми мисъл (след време може да се окаже и последната) беше да изрева, несъмнено стимулиран от ръката на акушерката, и да поема първия си дъх в един непознат нов свят. Разбира се, не можем да говорим за онова, което е станало преди това и е все още твърде рано да кажем какво ще стане после. Но смятам, че е приемливо да научите какво първо е станало в мозъка ми, в който липсва вентро-медуларно ядро.