Филип Кер - Философско разследване

„Е — нацупи се Мерилин, — да не си глътна езика?“

Но дори да бях взел костюма си за виртуална реалност, аз нямаше да си падна по това. Целта на Мерилин беше да хване в капан безразсъдните ученици хакери и да прахоса времето им, за да не проникнат по-нататък в системата. Успееш ли да отговориш правилно на въпросите й и я чукаш, после вероятно ще откриеш, че компютърът ти се е заразил от някой гаден и сигурно неизлечим вирус.

Мерилин сложи ръка между краката си и предизвикателно се погали.

„Какво има, сладурче? — изгука тя. — Да не си от ония?“ И след подадената реплика на екрана се появи Джеймс Дийн по гладиаторски екип с тежки кожени ремъци.

Преди Джими да се опита да ме изкуши с характерната си сексуална съблазнителност, аз написах „довиждане“ и после паролата за деня на системата „Ломброзо“, чиято давност щеше да изтече след по-малко от петдесет минути.

Мерилин и Джими изчезнаха и паролата ме прехвърли в основната оперативна система. Сега трябваше да намеря основната директория, където бяха складирани всички системни файлове. Най-лесният начин да го направя беше като презаредя системата и я затворя напълно. Натиснах едновременно съответните клавиши и екранът се изчисти. Остана само един примигващ знак за покана към основната директория, който ми подсказваше, че се доближавам до целта.

После казах на компютъра да ми покаже списък на всички поддиректории, съдържащи се в дървовидната структура на организацията на файловете. Първа беше директорията с персонала на „Ломброзо“. Следваха още няколко, свързани със счетоводството, заплатите, консултантските процедури и сканирането с ПЕТ. Накрая се появиха двете поддиректории, от които се интересувах — свръхоперативната система и базата данни за ВМЯ-отрицателните.

Както и очаквах, оптимистичният ми опит веднага да разгледам тези две директории беше категорично отхвърлен с напомнянето за първия декрет на системата — поверителността на информацията. Беше логично да се предположи, че ако искам да се разхождам свободно из системата, трябваше да го направя от привилегирования статут на достъп на така наречения свръхоператор — обикновено човекът, създал програмата. И не след дълго срещнах Цербер.

Трудно е да се каже как точно го задействах. Може би се дължеше на факта, че се опитах да създам вратичка от свръхоперативната поддиректория до базата данни за ВМЯ-отрицателните. Но изведнъж на екрана се появи той — графично изображение на триглаво черно куче, издаващо смразяващи кръвта звуци и охраняващо системата от такива като мен — хора, които искат да заобиколят първия й декрет. Като видях размерите и броя на зъбите му, се зарадвах, че не съм облякъл сензорно-тактилния си костюм за виртуална реалност. Беше ясно, че няма да отида по-нататък, ако не се справя с него.

Опияненият ми ум вече трескаво обмисляше редица класически решения. Дали — като Херкулес — да измъкна чудовището и да го пусна пред системата „Ломброзо“, някъде в обикновените административни програмни файлове на Института за изследване на мозъка? Или — като Орфей — да приспя звяра, свирейки на цитра или лира?

Е, винаги съм обичал музиката, така че бързо напуснах системната програма „Ломброзо“ и се залових да съчиня някаква обикновена мелодия, с която да успокоя свирепия звяр, както е казал Конгрийв 3 3 Уилям Конгрийв (1670–1729) — английски драматург. — Б.пр. .

Отново написах паролата и застанах пред Цербер. Изсвирих мелодията, но за моя изненада и раздразнение той поклати всяка от трите си глави и изръмжа: „Мразя музиката, пък и Евридика не е тук. В пъкъла не се допускат жени“.

Пак излязох от системата и се опитах да си спомня как древните гърци и римляните са успявали безпроблемно да проникнат във владенията на Плутон. Дали не забравях Еней и Сибила, която го превежда из Ада? Какво беше дала на Цербер? Кокал? Не. Месо? Не. Питка със сънотворна трева — маково семе и мед. Да, с това Сибила бе упоила кучето. Така са постъпвали и гърците, и римляните. Единственият въпрос беше каква питка би изглеждала апетитна за едно компютърно куче пазач?

Цербер бе програмиран да изяжда всеки и всичко, което се опита да не се подчини на първия декрет на „Ломброзо“, охраняващ поверителната информация. Може би номерът беше да направя питката и да дам възможност на Цербер да изпълни стандартната рутина — да изяде някого или нещо, но и същевременно да скрие някое неортодоксално активиращо указание или — по-точно — да заспи.