Филип Кер - Философско разследване

КРАЙ НА ИНФОРМАЦИЯТА“

За Джейк четивото не беше приятно. Беше пълно с изрази, които показваха едва ли не известна симпатия към хората с потенциала да станат убийци. Симпатия, която като полицай тя намираше за дразнеща, а като жена и потенциална жертва на насилие — за скандална.

Тя извади информационния диск от персоналния си компютър и след като видя, че нощното шкафче е твърде тясно за нещо друго, освен за лампата с форма на палка, хвърли и двете на леглото си и изсумтя от възмущение.

После седна пред прозореца.

Е, и какво от това, че някой е решил да убие неколцина потенциални психопати? Това всъщност щеше да й спести времето и усилията да ги хване. Да не говорим за живота на всички невинни жени, които биха могли да убият. Жени като Мери Улнот. Джейк си представи как стои пред майката на една такава жертва и обяснява, че убийството на дъщеря й се дължи само на състоянието на убиеца, което в диска бе описано като „пътуване към саморазкритието“. „О, ами тогава всичко е наред, главен инспектор Джейкович. За миг се разтревожих, че момичето ми е било изнасилено и убито без основателна причина.“

Тя се изсмя високо. Някой наистина смяташе за забавно да се съсредоточи върху убиването на мъже. Порази я иронията на онова, което тя, специалистът по серийните убийства на жени, трябваше да направи. За известно време се разсея с виденията на група изплашени копелета, които нощем се изпращат взаимно. Можеше дори да огласи предупреждение към мъжете да си стоят вкъщи след смрачаване. Това със сигурност щеше да нарани жестоко добре излъскания корпус на колективното мъжко его. Въпреки загатнатата заплаха на министър Майлс, нещо подсказваше на Джейк, че това разследване може да й достави удоволствие.

Отначало бях леко потресен. Глътнах двете таблетки „Валиум“, които ми даде консултантът, съгласих се да взимам хапчета естроген и да се подложа на психотерапия и излязох от Института за изследване на мозъка на Виктория стрийт. Отидох в кафене „Кестен“ на отсрещната страна на улицата. После вцепенен започнах да обмислям новото си положение в света.

Бях толкова зашеметен от случилото се, че съвсем забравих да си представя как извършвам някакво безумно насилие срещу хората в кафенето. Вместо това изпих няколко кафета, изядох пълна чиния със сандвичи с бекон без холестерин и намръщен се позабавлявах с новото си име, дадено ми от „Ломброзо“.

Състоянията на нещата могат да бъдат описани, но не и назовани. Имената са като точки, а пропозициите — като стрели. Те имат смисъл. Може би ще се върнем на името. Но първо, нека да се ориентираме в положението.

Излязох от кафенето и се обадих на психоаналитика ми, за да си уговоря час за следващия ден. Когато се прибрах в апартамента си в Докландс, Лондонските докове, постоях малко до прозореца, както правя често, и погледнах движението по Темза към Гринич Рийч, покрай Кучешкия остров. Действителността нерядко ме разочарова, а и под кафявата мъгла на зимния обед градът изглеждаше някак по-нереален от обикновено. И от известно време беше все така.

Какво ли са правели хората, преди да е имало виртуална реалност? Какво е имало за онези, които не са намирали заместител на усещанията? Единствено системата за възприемане на виртуалната реалност ми даде възможност да се наслаждавам на един свят от цветове и усещания. Свят, който прилича на действителния, но е и нещо повече. Това е нормалният начин, по който се отпускам след тежък ден. Не се пристрастяваш и не прахосваш повече време, отколкото с телевизията. Часове наред мога да се занимавам с приблизително реални изживявания, често измислени от самия мен. Обикновено, щом прекрача прага, веднага включвам апаратурата за виртуална реалност, но сега нямах желание да го правя. Едва не влязох в банята, за да си прережа вените.

Можете ли да ме обвините? От съвестен гражданин се превърнах в социален парий само за един следобед. Предполагам, че трябваше да погледна на това от смешната страна — аз, десният по убеждения, винаги тръбящ за законност и ред, вечно надигащ глас срещу обществените движения, за отменяне на статуквото, наказващо убийците само с няколко години в хубав топъл затвор, изведнъж да бъда изстрелян от другата страна на юридическата ограда. Каква върховна ирония! Каква крещяща несправедливост. В края на краищата, аз гласувах за тях именно заради законодателната им програма по престъпността. Мислех, че нещо като „Ломброзо“ ще бъде добра идея. А вижте какво стана сега — дамгосаха ме като Каин. Във всеки случай, на компютърен файл.