Майкъл Ридпат - Сити

Позвъних на полицейския участък в Кениш Таун да разбера как върви работата по делото номер 152634/Е. Не ме изненадаха с вестта, че все още тъпчат на едно място. Нищо от откраднатите ми вещи не се бе появило на пазара. Бяха разпитали Едуардо, който естествено бе отрекъл всякаква съпричастност към взлома, и не бяха успели да намерят никаква връзка между него и обира, ако не се брояха подозренията ми.

Сещах се от време на време за Изабел, макар и не редовно. Изпитвах горестно чувство на вина заради това, макар и с разума си да разбирах, че така е по-добре за мен. Когато мислех за нея, винаги бях напрегнат, разтревожен, изпитвах чувство на вина, несигурност, гняв. Бяхме прекарали само няколко дни заедно, но непрекъснато се тормозех с въпроса дали връзката ни би могла да оцелее и все повтарях, че всичко би се развило добре. Много добре. И изпадах в гняв, че ми бяха попречили да се убедя в това.

Позвъних на Луиш да го питам дали няма някакви нови вести. Зарадва се на обаждането ми. Каза ми, че бил представил една голяма холандска банка с добри връзки в Бразилия на Умберто Алвеш и предложил да си поговорят за финансирането на сделката с фавелите. Възраждането на сделката щяло да отнеме поне два месеца, но въпреки това Умберто бил оптимист. Зарадвах се, че Рикардо наистина е имал причина да изпадне в гняв.

— Някакви, новини за Изабел?

Последва тежка тишина.

— Нищо — отвърна накрая той. — Нищо.

— Полицията не откри ли нещо?

— Не. — Той млъкна. Изчаках го да продължи. — Тя е жива, да знаеш. Още не са намерили тялото й. Ако беше мъртва, щяха да я открият. Знам, че е жива. Усещам го.

— Моля се да си прав — казах. Бях длъжен да вярвам, че е прав.

Една вечер в края на втората ми седмица в Докенбуш Фарм „Декер“ отново нахлу в живота ми. Джейми се върна от работа доста напрегнат и за пръв път първата чаша вино не успя да прогони напрежението. Беше дошъл моментът да нарушим негласното си табу.

— Какво става? — попита Кейт.

— Лоша работа.

— Какво по-точно?

— На Ник със сигурност ще му хареса. — Той ми хвърли един бърз поглед. — Мисля, че сме изправени пред много сериозни проблеми. Пазарът цяла седмица е в състояние на свободно падане и по всички личи, че това ще продължи и тази седмица.

— Какво се е случило? — запитах го. Съвсем съзнателно бях спрял да чета новините от Латинска Америка във вестниците.

— Мексико рухва. Банки гърмят по цялата страна, правителството пада под огромното бреме на дълг-рефинансирането, за да се справи с положението тази година, и на всички им се е дръпнало лайното.

— А „Декер“ са все още на дълга позиция по онази двумилиардна сделка с Мексико от миналия месец?

— Да, и има още цял куп други неща. Мексико паднаха с двайсет процента и Рикардо продължава да купува още. Разбираш ли, неговата теория е, че САЩ са спасили задника на Мексико през 1995 и сега ще го повторят. От негова гледна точка възможността да изкупуваш на безценица по време на паника е нещо голямо. Да знаеш, че е получил допълнително финансиране от „Шалме“, нали я знаеш, швейцарската банка, която притежава двайсет и девет процента от активите ни. Имаме вече достатъчно мексикански ценни книжа, за да запълним цялата кула Канари Уорф.

— И колко точно е това?

Джейми се присви.

— Имаме дълга позиция от четири милиарда долара по мексиканската сделка и още два милиарда по други.

— Господи! Какво се е случило? Рикардо да не си е изгубил ума?

— Рикардо — не, но Конгресът на САЩ със сигурност. Чувал ли си нещо за закона на Пинък?

— Не.

— Това е един нов закон, който изисква конгресът им да одобрява всеки авариен пакет от помощи, който надхвърля определен обем. Създаден е специално, за да не позволява на американското правителство да измъкне отново Мексико.

— А ще го гласуват ли? Президентът няма ли да наложи вето?

— Казва ли ти някой? Това е свързано с още цял куп други сделки. Нека да кажем, че това прави ситуацията около Мексико още по-неясна. Някои от брейдиоблигациите се сринаха до трийсет процента.

Брей! Спомних си, че само преди месец се търгуваха на шейсет и седемдесет процента.

— Значи никакви премии тази година?

Джейми въздъхна.

— Нещата са още по-мрачни. В началото на тази година капиталът ни възлизаше на милиард и половина. По днешни цени загубите ни са по-големи от тази сума. В техническо отношение ние сме в положение на несъстоятелност. Разбира се, всички загуби са нереализирани. А и никой извън групата не знае нищо за случая, дори и лорд Къртън. Все още има шанс пазарът да се завърти благоприятно за нас. Но дотогава ще разчитаме на парите от „Шалме“ и на виртуозното счетоводство.