Майкъл Ридпат - Сити

— Джейми, трябва да се махнеш оттам! — заяви разгорещено Кейт. — Особено след начина, по който постъпиха с Ник. Трябва да се махнеш, преди да е станало прекалено късно.

— Вече е прекалено късно — въздъхна той. — Особено сега. Рикардо ще ме дебне и за най-малките признаци на нелоялност.

— Зарежи го! — избухна Кейт. — Просто се махни и точка!

— Не е толкова лесно — каза той. — Тази къща също трябва да се изплаща. Ще ми трябват най-малко две години добри премии, за да се оправя с полицата. Напусна ли, как ще изкарам необходимите пари? Не е особено приятно да имаш Рикардо за враг. Пазарът на латиноамериканските ценни книжа е малък: хората си познават и кътните зъби.

— Би могъл да работиш за „Блумфийлд Уайс“ — каза Кейт. — Ще те глътнат като топъл хляб.

— Да, и ако загубят войната с „Декер“, както върви работата, няма да дадат и пукната пара за мен и се озовавам право на улицата.

— О, Джейми! — изръмжа безсилно Кейт, хвърли салфетката си върху масата и стана.

Двамата с Джейми останахме дълго време в мълчание.

— Съжалявам — наруши го накрая той.

— Не се притеснявай. Свободен съм да сложа кръст на кариерата си. Не е необходимо да слагаш и ти кръст на твоята, само за да си солидарен с мен. Имаш да мислиш за Кейт и Оливър. — „И за амбицията си“ — помислих си. Това му беше истинският проблем и двамата го знаехме отлично. Той се справяше добре в „Декер“ и ако си държеше устата затворена, след няколко години щеше да събере първия си милион. И отчаяно се стремеше към целта си.

Но той също така беше и мой стар приятел. Не исках да го принуждавам да жертва амбициите си заради мен.

Помогнах му да измие съдовете и после си легнах. Кейт повече не излезе от стаята си.

На следващия ден двамата с нея се разговорихме. Джейми бе отишъл на работа, а тя бе откарала Оливър на училище. Времето беше чудесно, слънчево, със слаб ветрец. Седяхме в градината зад къщата и пиехме кафе.

— Знаеш ли, че твоят кръщелник вече си има приятелка? — попита Кейт.

— Наистина ли? Не е ли малко малък за тази работа?

— Мисля, че на тази възраст се привързват много към противоположния пол, а поотраснат ли, вече престават да се интересуват едни от други.

— Как се казва?

— Джесика.

— Хубавка ли е?

— Трябва да питаш Оливър. На мен ми изглежда малко дундеста. Но иначе играят на федербал, така че не мисля да има нещо против нея. Попита ме дали имам нещо против Джесика да идва да си играят. Беше страшно срамежлив и ужасно сладък.

— Е, надявам се да ме представят официално.

Замълчахме. Нещо подплаши враните в близката горичка и те се разкряскаха разтревожено.

— Мислиш ли, че ще я открият? — попита тя.

— Изабел ли?

— Да.

Помислих за момент.

— Да, вярвам. Вярвам, че накрая ще я открият.

— Тя ми изглеждаше страшно мила.

— Така е.

— Обаче ненавиждам жени с фигури като нейната. Изглеждат страхотно каквото и да облекат.

Усмихнах се. Спомних си как изглеждаше Изабел — кожата й, ароматът на тялото й, гласът й. Тя беше жива. Не можеше да е другояче.

Кейт се пресегна и стисна ръката ми.

— Съжалявам за снощи — каза тя. — Но Джейми направо ме влудява. „Декер“ сякаш са му обсебили живота. Понякога ми се струва, че си е продал душата на Рикардо.

— Знам какво ти е на ума. Рикардо дава мило и драго да има пълен контрол върху хората, които работят за него. Оставя ги да си вършат работата както намерят за добре, но прави всичко интересите им да съвпадат с неговия. Разбирам гледната точка на Джейми. Той трябва да изплаща всичко това.

— Не, не трябва! — възрази тя с внезапно ожесточение. — В действителност изобщо нямаме нужда от толкова огромно жилище. Разбира се, много е хубаво, но можехме да си живеем щастливо в апартамента си в Чизуик. А и ония дрънканици, че трябвало да се грижи за мен, са пълна глупост. Аз си имах чудесна работа в една адвокатската кантора в Сити. Пак бих могла да изкарвам същите пари. Разбира се, че искам да съм до Оливър, докато отрасне, макар че не съм длъжна.

Не казах нищо. Не исках да вземам страна между двамата. Особено след като според мен единият бе прав, а другият — не.

— Знаеш ли, че се сдърпахме здравата с него, че съм те поканила у нас? — попита тя.

Поклатих глава.

— Каза, че във фирмата щели да го гледат с лошо око. Казах му, че не е необходимо да се вживява чак дотам.

— Не искам да оставам, щом…

— Ще останеш — заяви твърдо тя. Очите й пламнаха. Това ме изненада доста. Познавах я като спокойна и уравновесена жена. Никога не я бях виждал толкова възбудена.