Майкъл Ридпат - Сити

Изненадата ми явно бе проличала, защото тя се усмихна и каза:

— Не се тревожи. Джейми също иска да останеш. Мисля, че вече е разбрал, че се е държал глупаво.

Тя отпи от кафето си и зарея поглед към хълма отвъд градината.

— Той се променя, да знаеш.

В първия момент се въздържах от коментар. Не исках да навлизам прекалено дълбоко във взаимоотношенията им. Тя обаче явно искаше да си разтовари душата. Внимателно навлязох в опасната тема.

— Така ли?

Тя ме стрелна с поглед. Усети неохотата ми да разговарям на тази тема, но въпреки това продължи.

— Спомняш си го какъв беше в университета. Нищо не вземаше на сериозно. Винаги беше страшно забавен, страшно мил, винаги съпричастен. И след това пак беше същият. Ако не беше той, не знам как щях да преживея смъртта на баща ми.

Спомних си, че когато бащата на Кейт бе загинал при автомобилна катастрофа, тя беше направо съкрушена. Джейми бе направил всичко, което се очаква от един съпруг. Той сякаш знаеше отлично кога да я развесели и кога да я остави сама.

— Винаги е бил добър приятел — казах. — Уреди ми работа в „Декер“, нали така? Знам, че нещата просто не се получиха, но не бива да забравяме, че си заложи главата заради мен.

— Да, така е — усмихна се Кейт, но само за момент. — Но какво ще кажеш за Оливър? Джейми направо беше полудял от радост, когато се роди. А сега едва ли го вижда и за няколко минути на седмица.

— Просто няма друг избор, Кейт. Бях в кухнята на „Декер“. Трябва да работиш пряко сили, за да се задържиш. Джейми не прекарва там повече време от другите. Всъщност вероятно дори прекарва по-малко от всички.

— Но защо му е да работи там? След всичко, което сториха на теб, и това, което правят сега с него.

В гласа й се промъкна нотка на страдание. Знаех отговора. Навремето с него бяхме играли ръгби. Той беше един от най-упоритите хора, които познавах. Никога не се предаваше. Ако беше решил да прави състояние в „Декер“, нито аз, нито Кейт можехме да направим нещо, с което да го разубедим.

— Знаеш ли, наистина ти се възхищавам за това, което направи — каза тя.

— Имаш предвид напускането ми ли?

Тя кимна, все така втренчена пред себе си.

— Нямах друг избор.

— Точно това имам предвид и аз.

Тя се обърна към мен и ме дари с топлата си приятелска усмивка. Слънцето се пречупи в късата й кестенява коса. Носеше бяла фланелка с къси ръкави и дълга памучна рокля, леки летни дрехи, които меко обгръщаха плавните очертания на тялото й.

Джейми не я заслужаваше.

И така, останах при Кейт и Джейми. Прекарах два дни в събиране на нещата в апартамента си. Налагаше се да говоря с фирми посредници за търсене на наематели, да търся водопроводчик за ремонт на бойлера, да подреждам, опаковам и да наемам фургон за прекарването на багажа си, осемдесет процента от който бяха книги. Агентите бяха изпълнени с оптимизъм, че могат да намерят наемател, чийто наем почти да покрива ипотеката ми.

Отново заработих над дисертацията си. Бях си мислил, че възстановяването на липсващите глави ще е отчаяна работа, но не се оказа така. Спомнях си много добре какво бях написал и макар да ми се наложи да преровя записките си, дори и това ми достави удоволствие.

А и на самата дисертация това й се отрази благотворно. За съжаление обаче не бях си съставял подробни списъци за всички източници, от които се нуждаех. Щеше да ми се наложи да отделя няколко дни в библиотеката на Школата за руски изследвания в Лондон. По-голямата част от останалата работа спокойно можех да си я свърша при Джейми в Докенбуш Фарм.

Беше много приятно за работа местенце, особено през май. На горния етаж на къщата имаше стая за гости. Нагласих си една маса и стол пред прозореца и разположих на масата новия си „Макинтош“, който бях купил в очакване на парите от застраховката. Погледът ми минаваше над короните на ябълковите дървета и стигаше до две ниви с млада ръж и един нисък залесен хълм зад тях. Картината беше рядко идилична. Работех по цял ден, от осем до осем, като прекъсвах по час за обяда с Кейт и Оливър. Успях да се потопя целият в света на Пушкин и да забравя собствения си свят. Рикардо, Едуардо и „Декер“ все още съществуваха някъде, но много далеч.

Единственото, което ми напомняше за тях, беше Джейми, който всяка вечер донасяше със себе си атмосферата на „Декер“. Скоро обаче и това изчезна: той не искаше да разговаряме на тази тема, аз и Кейт също. Атмосферата в къщата се бе подобрила от спора им за моето пристигане. Всяка вечер си прекарвахме много весело — стояхме до късно, пийвахме и разговаряхме. Имах чувството, че всеки ден е празник.