Майкъл Ридпат - Сити

Минах покрай охраната и влязох в подземния паркинг, част от който беше наета от „Декер Уорд“. Попитах служителя къде да поставя велосипеда си и той ми посочи няколко мотоциклета: един „Харли Дейвидсън“ и три БМВ-та. Паркингът представляваше нещо страховито. Компанията го използваше съвместно с една голяма инвестиционна банка и той вече беше наполовина пълен с колите на инвестиционните банкери. Почти всички бяха германски — мерцедеси, поршета и БМВ. Събрани накуп, те създаваха представата за отчайваща липса на въображение, смекчавана донейде от един черен „Корвет“ и едно яркочервено „Ферари Тестароса“. Оставих велосипеда си незаключен — едва ли някой щеше да спре погледа си върху него при това изобилие от скъпоценни камъни.

Изкачих се до площадчето в подножието на кулата. То също беше безупречно — редици току-що извадени от разсадника дръвчета, игриво фонтанче в центъра, изящни ниски стени, пейки от скъпо дърво. Кулата се издигаше високо в небето, покривът й все още бе забулен от мъглата и парите, струящи от тръбите близо до върха й. Дори и в този час имаше доста хора: измъкваха се от входа на железопътната гара, от подземните паркинги и от процесията таксита, забързани към четвъртитите масивни сгради в ъглите на площадчето, или, като мен, към централния комплекс на самата Канари Уорф.

Нервно прекосих ултрамодерния атриум с магазините от осемдесетте години — „Блейзър“, „Сити Органайзер“, „Бърлиз“ — и минах в кафявото мраморно фоайе на Уан Канада Скуеър. Влязох в един празен асансьор и се стрелнах нагоре през четиридесетте етажа, докато стигнах офисите на „Декер“.

Приседнах на един мек черен кожен диван в приемната и изчаках Джейми под предупредителния поглед на добре отгледана дежурна блондинка. Той дойде след минута, забърза към мен с протегната ръка и ухилен до уши.

— Успя! Направо не вярвах. През цялото време ли въртя педалите?

— Разбира се.

Той ме огледа от горе до долу.

— Хубав костюм. Надявам се, че ще се отървеш от стария. Да ти кажа, внимавай, когато го изхвърляш. Нали знаеш, токсични отпадъци и така нататък.

— Задържах си го. По сантиментални причини. А и освен това той сигурно е единственият костюм с автентичен произход от развиващите се пазари. Поне тук.

Джейми се засмя. Дрехите му не бяха крещящи, но аз знаех, че харчи големи суми за тях на Джърмин стрийт и в околностите й. Не можех да преценя това само по вида им, но Джейми ме беше уверил, че хората, с които се сблъсква ежедневно, ги оценяват. Според него това беше необходим разход.

— Е, ако толкова не можеш без велосипеда си, по-късно ще ти покажа фитнес залата. Там ще можеш да вземеш душ.

— Не, няма нужда.

— Ник, имай ми доверие. Ти си един новоизлюпен банкер. Вземи си душ. А сега да влизаме да ти покажа бюрото.

Минахме през няколко двойни врати. След мъглявото осветление на приемната борсовият салон връхлетя върху сетивата ми с водопад от шумове, светлина и движение.

— Засега бюрото ти ще е от външната страна — каза Джейми, докато очите ми се опитваха да въведат някакъв ред в суетенето пред мен.

— От външната страна ли?

— Да. Съжалявам, ще ти обясня. Виждаш ли онези бюра там? — Той посочи двайсетина борсови бюра по средата на залата — бяха подредени в квадрат. Видях Рикардо до едно от тях — говореше по телефона. Почти всички бяха заети. — Това е вътрешната страна. Тук седят агентите по продажбите и търговците. Това е добро разположение. Всички можем да общуваме един с друг през пространството в центъра. Тези бюра тук — той посочи три редици бюра, обърнати към всяка страна на квадрата — са външната страна. Тук седят хора, на които не им се налага да бъдат в епицентъра на събитията, хората от капиталовите пазари, проучванията, администрацията, ти.

В главата ми вече цареше хаос.

— Не се тревожи. Още тази седмица можеш да седиш до мен. Скоро ще навлезеш в нещата.

В този момент прозвуча двукратно пляскане с ръце. Беше Рикардо.

— Окей, компанерос, да се съберем. Вече е седем и петнадесет.

Рикардо се облегна на стола си и огледа квадрата от бюра. Всички го гледаха в очакване, външно спокойни, но усещах напрежението, с което се подготвяха за действията през седмицата. Както ми беше обяснил Рикардо, бяха от всякакъв размер и калибър, макар че повечето имаха добре охранен латински вид. Мнозина пушеха. Познах повечето от хората, които ме бяха интервюирали, включително Педро, който седеше, може би само символично, от дясната страна на Рикардо. Той и неколцина други в залата бяха по жилетки. Всички други — освен мен — бяха по ризи. Опитах се да смъкна сакото си по възможно най-незабележимия начин.