Майкъл Ридпат - Сити

— Да, спокоен съм — казах. — Много се привързах към него. Щях да си умра на мъка, ако ми се наложеше да го изгубя заради строително-спестовното дружество. Мисля да напиша писмо на господин Норис и да го уведомя за щастливия обрат на съдбата.

— Джоана може и да нямаше финансов мозък, но имаше добър вкус — подметна Джейми.

— Тя беше ужасна! — възкликна Кейт. — И не беше достатъчно добра за теб, Ник. А и като си спомня как те заряза с този апартамент!

Усмихнах й се. Темата „Джоана“ всеки път успяваше да й качи адреналина. А и по всяка вероятност се бяха възползвали от мен. Нашата връзка беше устояла на двегодишния ми престой в Русия и след като се върнах, решихме да купим къщата заедно. Това обещаваше да бъде добра инвестиция. Джоана, с двете си години стаж в една търговска банка, беше финансовият мозък зад покупката, така че тя намери жилището. Когато след три години се разделихме и тя замина за Ню Йорк с един американски инвестиционен банкер, ми остави своята половина и всичките мебели в замяна на посрещането на задълженията по ипотеката. Тогава това ми се бе струвало добра сделка, особено след като тя бе осигурила първоначалния капитал, но пък моята заплата не се оказа достатъчно добра, за да изплащам вноските.

Поне до този момент.

— Тук направо ще станем на шушулки — потрепери Кейт. — Не можеш ли да включиш отоплението?

— Е, не — избъбрих. — Не е чак толкова студено. Бабичката над мен топли като в пещ и част от топлината се просмуква и при мен.

— Направо си е жега — отбеляза сухо Джейми.

Кейт за момент млъкна смутено. Моменти като този често се случваха с по-заможните ми приятели. За тях плащането на сметките беше повече досадна неприятност, отколкото финансов проблем, който никога не намира пълното си решение, а само бива отлаган за неопределено време. После просия.

— О, хайде! Вече можеш да си го позволиш. Можеш да живееш в тропически рай, стига само да искаш.

— Права си — съгласих се.

Действителният проблем беше, че бойлерът се бе развалил още през февруари. Можех да точа гореща вода, но отоплението бе отказало. Ремонтът щеше да ми струва осемстотин лири. Зимата се бе оказала студена, а и пролетта не й отстъпваше много. Но Кейт имаше право — вече можех да си купя нов бойлер. И да оправя теча в кухнята. И може би дори да си купя нови обувки.

Беше ми дошло до гуша от почти мизерния живот, който водех. Не е страшно да си беден студент. Не е страшно и да си беден дипломант. Но аз вече наближавах тридесетте, а все още не можех да си позволя дори и един нормален отпуск, да си купя кола или дори да поправя шибания бойлер. По дяволите, един от моите ученици, който едва бе изкласил втората година, бе успял да си намери работа като консултант за осемнадесет хиляди лири годишно — с цели пет хиляди повече от мен. А беше само на двадесет и две!

Джейми следеше хода мислите ми.

— Животът ще се промени, да знаеш — каза той.

— Нали това беше основната идея.

— В „Декер“ работата е много. Не бих казал, че Рикардо иска да блъскаш двайсет и четири часа в денонощие. Той само иска да му посветиш онази част от него, през която си буден.

— Ха! — изсумтя Кейт.

Изгледах я достатъчно дълго, за да разбере, че съм схванал думите й. Аз поне бях ерген. Нямаше да липсвам на никого.

— Бива ме да блъскам, познаваш ме.

— Почакай обаче да те видя как изглеждаш в седем сутринта.

Изсмях се.

— Ако знаеш колко отдавна си мечтая да видя как изглежда светът толкова рано! Сега вече със сигурност ще го разбера.

— Ще трябва да се откажеш и от ръгбито — каза Джейми.

— Сериозно? Все ще успея да измисля нещо. Може и да изтърва няколко тренировки, но отборът ми има нужда от мен. — Бях номер осем в отбора по ръгби на школата по руски изследвания. Щяха да я загазят без мен.

— Няма да стане — заяви Джейми. — Навремето успявах да поигравам по мъничко, когато работех в „Гърни Крохайм“, но откакто постъпих в „Декер“, се отказах от всичко. Командировките направо те съсипват. Налага се да тръгваш още от уикенда, без да знаеш кога ще се върнеш. Никой отбор не търпи подобно нещо.

Погледнах Кейт. Не само отборите по ръгби страдаха от това.

— Жалко — отвърнах. — Ще ми липсва.

— Аз се справям — каза Джейми. — Въпреки всичко успявам да поддържам форма, но не е същото. Просто трябва да избивам агресивността си по друг начин.

Навремето Джейми играеше превъзходно, беше по-добър от мен. Беше полузащитник. Нисък и набит, с широки рамене и силни крака, той успяваше да изблъска от пътя си два пъти по-едри мъже. Беше и безстрашен борец. Никога няма да забравя мига, когато го видях да преобръща осмицата от „Ал Блакс“. Бе участвал в няколко срещи на отбора на университета и ако не беше разкъсван от изкушенията на университетския живот, със сигурност щеше да влезе в професионалния ръгби спорт. Сега, както казваше, цялата тази агресия беше впрегната в служба на „Декер Уорд“.