Майкъл Ридпат - Сити

— Работохолик ли сте? — запита той.

— Умирам за работа. — Усмихнах се.

Рикардо върна усмивката ми.

— Е, Джейми твърди, че сте най-интелигентният човек на света. А аз вярвам на преценките му. — Наблюдаваше реакцията ми.

Не последва такава. Инстинктът ми крещеше да опровергая мнението му, но имах достатъчно ум да си държа устата затворена. „Браво на Джейми“ — помислих си. Той си падаше доста по преувеличенията, но за пръв път това не ме подразни.

— Има още едно нещо, за което съм любопитен — продължи Рикардо. — Какво ще кажете за морала за онези, които започват работа в Сити? Мисля си, че когато сте изучавали икономиката на развиващите се страни, едва ли са ви учили, че международният капитализъм е бил спасителят на Третия свят?

— Вярно е — казах. — В действителност по онова време едва ли някой би описал икономическите ми представи като социалистически. Но след това живях две години в Русия и видях разпадането на съветската система. Видях какъв хаос може да създаде държавното планиране в икономиката.

— Значи вярвате в свободния пазар?

— Не, боя се, че вече не вярвам в никаква икономическа система. — Поклатих глава. — На света има прекалено много страдания. Прочел съм прекалено много руски романи, за да повярвам, че можем да променим кардинално нещата. Страданието си е било там открай време и ще си го има, докато свят светува.

— Е, тук вече мисля, че грешите — каза Рикардо и се приведе напред, без да откъсва погледа си от моя. — Вземете например Южна Америка. Осемдесетте години бяха десетилетие на бедност и безнадеждност. Целият континент направи гигантска крачка назад. И защо? Защото изпитваше огромна нужда от международен капитал. Вярно, това беше резултат от глупостта на банкерите, раздали прекалено много пари през седемдесетте, и от корумпираността на политиците, които бяха вземали тези заеми. Признавам го. Но сега перспективата е много по-добра. Благодарение на нас, както и на всички останали, чуждестранният капитал отново се влива в региона. Но този път вече се изразходва за неща, които ще осигурят реална възвръщаемост. Фабрики, пътища, образование. Той ще промени коренно живота на милиони хора. И аз съм горд, че съм част от всичко това.

— Надявам се това да е вярно — изрекох, без да успея да прогоня съмнението от гласа си.

— Виждам, че не сте убеден. — Той отново се облегна и се усмихна. — И все пак малко реализъм в работата ни не е излишен. — Той спря, без дори за миг да отделя очите си от моите. Бяха тъмносини и контрастираха рязко с гъстата му черна коса и загорялата кожа. Демонстрираха власт и проникваща интелигентност, но бяха някак си мили, не заплашителни. „Ела тук — казваха те, — при мен ти си в безопасност.“ И макар и да познавах Рикардо Рос едва от четвърт час, вече се чувствах привлечен към него. Виждах защо Джейми го цени толкова високо.

Седях и го оставях да ме преценява. Чаках да вземе решението си.

Не му беше нужно много време.

— Добре — каза той накрая. — Изчакайте ме, ако обичате. Искам да си кажа няколко думи с момчетата.

И излезе. Наблюдавах през стъклото как свиква хората си. Единият беше Педро Хатори, после познах високия аржентински аристократ, американката, която оглавяваше отдела по проучванията, търговеца на ценни книжа, един мексикански агент по продажбите, един французин, чиято работа бях забравил, и накрая видях русата коса и широките плещи на Джейми в гръб. Е, до този момент определено беше свършил добра работа в моя полза.

Следващите три минути сякаш продължиха цяла вечност, но накрая групата се разпръсна и Рикардо се върна, протегна ми ръка и се усмихна широко.

— Добре дошли на борда.

Поколебах се за момент. Не трябваше ли да размисля? Дали наистина исках да променя живота си точно в този момент, и то като продам работната си сила на Сити?

Тридесет хиляди годишно, като можеше да има и още много? Или нищо?

Спомних си писмото, което бях получил предната седмица от господин К. Р. Норис, служител в спестовната каса. Не успеех ли да погася просрочените вноски по ипотеката си в рамките на тридесет дни, щяха да ми отнемат апартамента.

Решението беше просто.

— Благодаря ви.

— До седем сутринта в понеделник — каза Рикардо.

— Ще бъда точно навреме — казах и се запътих към вратата.

— О, само още едно нещо.

Обърнах се. Рикардо изгледа костюма ми. Полски. Сто процента полиестер. Опитвах се да не го слагам, освен ако нямах абсолютно никакъв друг изход.