Майкъл Ридпат - Сити

— Колко костюма имате?

— Ами… един.

Рикардо измъкна чекова книжка и тънка химикалка и написа чек. Откъсна го, сгъна го и ми го подаде.

— Купете си дрехи. Ще ми върнете парите, когато можете.

Пъхнах чека в джоба си. Рикардо ме изпрати до асансьорите. На излизане Джейми ми се ухили до уши.

Докато асансьорът ме смъкваше през четиридесетте етажа, разгънах чека и го разгледах. Беше голям, със сложен рисунък в зелено, изписан по личната сметка на Рикардо в банка, за която до този момент не бях чувал. Да се изплатят на Николас Елиот пет хиляди лири.

— Моите поздравления, Ник!

Кейт ме погледна с големите си светлокафяви очи и отпи от шампанското. Двамата с Джейми бяха дошли вкъщи, за да отпразнуваме назначението ми.

— Не поздравявай мен, а съпруга си. Не можеш да си представиш какви лъжи е надрънкал на Рикардо!

— Просто правех онова, което е най-естествено — ухили се Джейми с широката си белозъба усмивка. — Виж, ако говорим сериозно, знаех какво правя. Рикардо търсеше някого точно като теб. А аз знам, че ти няма да го подведеш. — Той се изсмя. — И по-добре не го прави, защото тогава няма да си единственият, който ще си търси работа.

— Благодаря ти много, Джейми.

— Знаеш ли колко ще е хубаво да работим заедно. Ще бъде също като на онези семинари, нали си ги спомняш?

— Надявам се, че знаеш повече за финансовите пазари, отколкото тогава знаеше за Платон.

— Ами то си е пак едно и също. Сенки върху стената на пещерата. Скоро ще го разбереш.

Двамата с Джейми станахме добри приятели още от момента, в който се оказа, че сме състуденти през първия ни семестър в Оксфорд. Различавахме се много един от друг. Джейми подхождаше към университета много по-енергично от мен, гмуркаше се поред в какви ли не забавления: ръгби, пиене, увеселения от всякакъв род и сорт. Единственото, в което бе постоянен, беше преследването на жените. Биваше го много в това с искрящите му сини очи и широката усмивка, с която възнаграждаваше всяко момиче, обърнало му внимание. Следвах го на дистанция в по-голямата част от дейностите му. С жените нямах неговия късмет, какъвто съм непохватен, незабележим и дори свит. Но двамата се забавлявахме добре. И след университета приятелството ни се задълбочи и укрепна.

— Направо не ми се вярва, че ще ставаш банкер! — възкликна Кейт. — Особено след всички тези главоболия, които създаде банковото дело на Джейми.

— Знам. Шокиращо, нали?

— И кога ще си купуваш БМВ? Ще ти трябва и мобифон. И тиранти.

— Спокойно, Кейт, всичко по реда си — намеси се Джейми. — Имаш ли някакво бельо на фини райета, Ник?

— Да не би Рикардо да носи бельо на фини райета? — попита Кейт.

— Откъде мога да знам, по дяволите?

— О, просто питах! Вие в „Декер“ сте толкова близки…

Изпихме си шампанското. Бях в добро настроение, с приповдигнат дух. Изпитвах все по-голяма увереност, че съм взел правилното решение.

— И така, какво мислиш за Маркетмейкъра? — попита Джейми.

— Маркетмейкъра ли? Кой е той? Рикардо ли?

— Да. Това му е прякорът. Идва от времето, когато е бил единственият човек на света, който правел пазари от дълговете на Латинска Америка. Сега всички търгуват тая стока, но той се ползва с репутацията на разработил пазара такъв, какъвто е днес.

— Наистина ме впечатли. Но не съм чак изненадан. Това, което ме изуми, беше колко е достъпен. Не че искам да кажа, че е просто един обикновен човек, защото той определено не е такъв, но се държа с мен като с равен.

— Това не е толкова странно — каза Кейт.

— Не знам. Обикновено човек си мисли, че такива хора се отнасят към другите като към отпадъци. Той е свикнал да си има работа с президенти на страни, а не с безработни преподаватели.

— Това е част от тайната му — каза Джейми. — Да те накара да се почувстваш много специален, който и да си. Без значение дали си финансовият министър на Мексико, или момчето, дето разнася кафето.

— Е, сега поне вече можеш да бъдеш спокоен за жилището си — каза Кейт и огледа малката всекидневна.

Беше уютна, прозорците гледаха към една малка градина. Но беше малка. И апартаментът ми беше малък. Книгите ми едва се събираха в него, да не говорим за човешките същества. Просто не можех да се начудя как бяхме съумявали двамата с Джоана да прекарваме толкова дълго в толкова тясно пространство. Разбира се, мястото беше добро, само на няколко минути път пеша от Примроуз Хил в северен Лондон. Вече шеста година пазарът още не се бе изкачил до нивото, което бе заемал, когато бяхме купили жилището. Понякога дори се съмнявах, че изобщо ще възстанови нивата си от онова време.