Майкъл Ридпат - Сити

— Чао — каза тя.

През последните три месеца виждах за трети път през илюминатора кафявите запрашени северни предградия на Рио. Този път обаче беше различно. Предишните пъти бях изпитвал възбуда и очакване. Сега ме бяха обзели отчаяние и страх. Страх за Изабел и за мен. При първото посещение за малко не ме бяха убили. При второто за малко не ме отвлякоха. Чудех се какво ли ще ми се случи сега.

Билетът за самолета от британските авиолинии ми бе струвал половината от парите, които ми бе дал на заем Рикардо. Нямах друг избор. Бях длъжен да направя всичко, което ми бе по силите, за да открия Изабел, а това включваше и полет до Бразилия. Не успеех ли да го направя и осъществяха ли похитителите заплахата си, никога нямаше да си го простя.

Луиш с радост бе изслушал плановете ми, а Кейт бе проявила разбиране. Готовността й да ми помогне да спася Изабел беше затрогваща, но аз и не бях очаквал нещо по-малко от нея. Джейми беше на работа. Без съмнение нямаше да се огорчи от отсъствието ми.

Чувствата ми към Джейми бяха объркани. Бях му ядосан, задето ми бе обърнал гръб заради Рикардо. И гневен за грозната му изневяра на Кейт с Лусиана. Направо го виждах как се оправдава: „Просто беше малко развлечение и малко приключение“. „Ами че аз дори не харесвам Лусиана, а обичам Кейт.“ Ха така.

Изпитвах обаче и чувство на вина. За това, че бях заговорничил срещу „Декер“ от собствената му къща, и за това, че бях направил съпругата му съучастник в делото ми. Носех си отговорността за съсипването на десетгодишното ни приятелство.

Но след като вече бях пристигнал, бях длъжен да загърбя всичко това и да се съсредоточа върху едно-единствено нещо: освобождаването на Изабел. Щеше да е страшно трудно да я открия до следващата сряда, но пък си имах една идея, която можеше да удължи крайния срок на заплахата. Ще видим.

Луиш ме чакаше на летището; прегърна ме усмихнат. Шофьорът му ни откара до апартамента му в Ипанема. Там ни чакаха Нелсън, Корделия и съпругът й Фернандо. Корделия беше забележимо наедряла; с облекчение се уверих, че изчезването на Изабел не е повлияло на бременността й.

Поздравиха ме с ръкостискания и усмивки; бях щастлив, че отново съм сред тях. Седнахме във всекидневната и въпреки непосилното бреме на задачата ни в стаята присъстваше почти осезаемо чувство на оптимизъм. Пак бяхме заедно и задружното ни решение да я открием сякаш нямаше начин да не успее, въпреки огромните пречки.

— И така, какво мислиш, Ник? — попита Луиш.

— Почти съм сигурен, че мога да отгатна кой се крие зад отвличането на Изабел.

— Кой? — попита Корделия.

— Франсишко Арагао.

— Франсишко Арагао? Шуреят на Рикардо Рос? Не ме изненадва — процеди през зъби Луиш.

— Мисля, че работи съвместно с Рикардо и Едуардо Рос. Не знам кой издава заповедите, но според мен решението за убийството на Мартин Белдекос и отвличането на Изабел е тяхно дело.

— Но защо? — попита възбудено Луиш.

— Мисля, че „Декер Уорд“ перат пари от наркотици за Франсишко. Свързал се е с „Декер“ посредством сестра си Лусиана, която е съпруга на Рикардо.

— Говори ли с Лусиана? — попита Луиш.

— Да. — Изкашлях се. Не исках да навлизам в подробности. — Не го призна направо, но представата ми изобщо не я изненада.

Луиш кимна и аз продължих:

— Франсишко открива сметки в „Декер Уорд“ на Каймановите острови с помощта на един американски адвокат в Маями на име Тони Хемпел. И двамата се разследват от американската агенция по наркотиците. Мартин Белдекос е бил на път да разкрие тази им дейност, за което се прощава с живота в Каракас. Нападението върху мен може да е било извършено поради същите причини. — Направих пауза и се загледах през прозореца към крайбрежието на Ипанема и морето. Пясъчната ивица, където за малко не ме бяха убили, не се виждаше.

Четиримата ме слушаха много внимателно.

— Добре, но какво общо има отвличането на Изабел с тази работа? — попита Луиш.

— Не мога да бъда сигурен. Отначало изглеждаше като съвсем обикновено типично отвличане за пари. Всички си мислехме, че са отвлекли Изабел, за да те накарат да платиш откуп.

Луиш кимна.

— Сега обаче сякаш изглежда, че парите не са били основният мотив. Похитителите сякаш повече ги е грижа за „Декер“, а не за измъкването на откуп.

— Но защо ще им е да я отвличат тогава?

Бях отделил значително време на обмислянето на този въпрос, докато траеше полетът ми, и бях уверен, че имам отговор.