Майкъл Ридпат - Сити

Който и да беше организирал отвличането на Изабел, искаше „Декер“ да остане независима. Рикардо и Едуардо бяха най-вероятните подбудители, защото други като тях с такова неистово желание нямаше. Но въпреки това Рикардо бе отказал да признае всякаква осведоменост за отвличането и на практика беше невъзможно да се докаже съпричастността им.

Но какво да кажем за другия край? За Бразилия? За Рио? Там поне имахме нещо конкретно. Започнах да си нахвърлям идеи.

Похитителите бяха банда от Рио. Аз бях нападнат от банда в Рио — нищо че бяха деца. Дейв бе предположил, че това има връзка със смъртта на Мартин Белдекос в Каракас и с прането на пари в „Декер“. Прането на пари, организирано от Франсишко Арагао, шурея на Рикардо.

Но защо ще му е на Франсишко Арагао да отвлича Изабел?

Огледах наброските си. Ставаше ясно, че искам ли да открия кой държи Изабел, трябва да отида в Бразилия. Междувременно обаче можех да пробвам и една връзка в Англия.

Измъкнах указателя с домашните номера на „Декер“ и набрах един.

— Ало.

— Мога ли да говоря с Лусиана Рос?

— На телефона.

— Здравейте. Обажда се Ник Елиот. Запознахме се на увеселението ви през април, не знам дали си спомняте.

— Здравей, Ник. — Гласът й беше сипкав, топъл и приятелски. — Как я караш?

— Ами, не съвсем зле. Вие споменахте тогава за някакви латиноамерикански дизайни, които правите, и тъй като имам планове да ремонтирам квартирата си, удобно ли да е отскоча и да хвърля едно око на работите ви?

— Разбира се. Когато искаш.

— Днес става ли?

— Разбира се. Заповядай за обяд.

— Добре. — Погледнах часовника и съобразих за разписанието на влаковете. — В един съм при вас.

— До скоро виждане.

Апартаментът на семейство Рос се намираше на един от големите площади на Белгравиа. Заключих велосипеда си пред входа и натиснах звънеца. Бях облякъл най-модерния си костюм, но с ясното съзнание, че с него бих изглеждал повече на място в Школата за руски изследвания, отколкото тук.

— Ник? — чу се безплътен глас по домофона.

— Да.

— Вторият етаж. Вземи асансьора.

На втория етаж имаше само една врата и аз натиснах бронзовия звънец до нея. След секунди вратата се отвори и на прага се появи Лусиана. Носеше семпла бяла блуза и плътно прилепнали джинси. Черната й коса блестеше разпиляна по раменете. Дари ме с широка усмивка, сякаш бяхме приятели от години.

— Ник, влизай!

Предложи ми бузата си и аз я целунах, улавяйки аромата на скъп парфюм. След това я последвах във всекидневната.

Помещението направо грабна очите ми. Тъмно полирано дърво, дебели килими, златни ръкохватки и тежки брокатени завеси. Но онова, което най-вече ме привлече, бяха трите дълги картини с вихрещи се зелени, сини и червени багри.

Лусиана проследи погледа ми.

— На един обещаващ художник от Баия са. Харесват ли ти?

— Напомнят ми за тези на майка ми. — Действително ми напомняха, макар и по някакъв странен начин. Макар и обектите да бяха съвсем различни — крайбрежието на Норфолк и тропически гори — развихрените краски пробуждаха някакво мрачно отчаяние. Беше направо свръхестествено.

— Наистина ли? — възкликна тя. — Трябва да е добра художничка.

— Така е — потвърдих замислено.

Лусиана ме наблюдаваше отблизо. Познаваше картините и ги харесваше. Имах чувството, че познава и майка ми.

— Чаша вино? — предложи тя.

— Няма да откажа.

— Сядай, веднага се връщам.

Седнах на един диван и огледах килимите, вазите, часовниците, свещниците, някои от тях стари, други нови, но всички — скъпи. Между картините висеше голямо позлатено антикварно огледало. Какви ли хора обичаха да подреждат домовете си по този начин? И сам си отговорих: богатите.

Рикардо не се виждаше наоколо. Той вероятно си бе направил кабинета някъде по-далеч оттук. Това беше територия на Лусиана.

Тя се върна с две чаши бяло вино и се сгуши на един голям фотьойл до мен. Отбелязах си, че беше боса. С червени нокти.

На нея й се струваше съвсем нормално един млад бивш служител на съпруга й да дойде в къщата й и да си говорят за обзавеждане. Изглежда, имаше право.

— И така, ти си обзавеждаш квартирата? — запита тя.

— Да. Изкарах малко пари и реших, че няма да е зле да пооправя дома си. Харесах си някои неща от Бразилия и реших да дойда при вас за идеи. Нали нямате нещо против?

— Изобщо нямам нищо против — отвърна тя. Тъмните й очи ме фиксираха над ръба на чашата й. — Какво ще кажеш обаче преди това да пийнем и да хапнем нещо? Съвсем лека салата.