Майкъл Ридпат - Сити

Изгълтах виното на един дъх. Не се чувствах особено уютно. В известен смисъл тази жена беше не по-малко могъща от съпруга си. Беше свикнала да получава всичко, което посочи с пръст. Е, имах нужда от помощта й, а най-добре беше да хвана бика за рогата веднага, преди да съм изгубил контрола върху ситуацията.

— Всъщност дойдох да ви попитам за едно нещо.

— О, така ли?

— Става въпрос за брат ви, Франсишко.

Това я изненада. Усмивката й потрепери и тъмните й очи се присвиха за миг.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Известно ви е, че Изабел Перейра беше отвлечена, нали?

— Да. Ужасно нещо. В Рио постоянно стават такива неща. Ужасно е.

— Има съмнения, че „Декер Уорд“ е замесена с наркобанди. Възможно е да има връзка между това пране на пари и похитителите на Изабел.

— И ти си мислиш, че тази връзка може да е Франсишко? — Лусиана беше смаяна, но не оскърбена.

Поех си дълбоко дъх.

— Дочух слухове, че Франсишко е свързан с някои наркобанди.

— Да не твърдиш, че брат ми е наркотрафикант? — Лусиана изглеждаше повече развеселена, отколкото оскърбена.

— Не, Лусиана. Аз твърдя, че брат ви е бизнесмен. Сигурен съм, че не работи с наркотици, но пък работи с пари, не е ли така?

— Предполагам.

— Е, някои хора инвестират в негов бизнес, той инвестира в нечий чужд бизнес. Може би инвестира пари при Рикардо? Пари, принадлежащи на негови контакти? Контакти по вноса и износа?

Гадаех и това беше явно за Лусиана. Тя се усмихна.

— А защо трябва да ти казвам каквото и да било за това, дори и да има нещо за казване?

— Защо, какво лошо има в това? Пет пари не давам откъде идват парите на Франсишко. Нямам никакво желание да го забърквам в неприятности. Вълнува ме единствено как да открия Изабел, и ми трябва някаква следа. Не я ли открия през следващата седмица, тя ще умре.

— Тя означава много за теб, нали? — Погледът й отново беше прям.

Кимнах.

— Чашата ти е празна. Ще донеса още вино. — Тя отново изчезна, вероятно в кухнята, и се върна с бутилката. Напълни и моята, и своята чаша.

Седна до мен на дивана и докосна ръката ми. Останах неподвижен. Не ми беше много лесно да го направя с такава красива и сексапилна жена до мен.

— Рикардо не те обича много, нали?

— Да. Не мисля, че ме обича. Нещо против?

— Не — отвърна тя, прокарвайки пръст по ръкава ми. — Дори по-скоро ми допада.

— Ще ми разкажете ли за брат си?

— Може и да ти разкажа — произнесе тя и се усмихна, като ме стрелна през гримираните си ресници.

Беше ми пределно ясно какво трябва да направя, за да отговори на въпроса ми. И като я гледах, нима щеше да ми струва някакви усилия?

В същото време обаче не исках да бъда манипулиран от съпруга й, не исках да ме манипулира и тя. Лусиана се придвижи още по-близо до мен. Усетих гръдта й о лакътя си.

— Не се стеснявай — прошепна ми тя.

— Често ли го правиш?

— Понякога. За разнообразие. И то е наистина разнообразие, мога да те уверя.

— Така казва и Джейми — излъгах аз.

— Говорил ти е за мен? — възкликна тя с присмехулен гняв.

— Ние сме стари приятели — кимнах.

— Пък аз си мислех, че вие англичаните сте прекалено задръстени, за да говорите за секс!

— А Рикардо на какво мнение е по въпроса? Знае ли как се забавляваш у дома?

— Никога не говорим на тия теми. Мисля, че се досеща, че ме вълнуват и други мъже, освен него. Не знам само дали си дава сметка, че може да е някой от служителите му.

— И това не те притеснява?

— Харесва ми да го правя.

— Харесва ти да го правиш?

Лусиана се изпъна на мястото си.

— Когато някоя жена е омъжена за човек като Рикардо, той се опитва да я контролира. Е, а на мен не ми допада да ме контролират. Искам аз да решавам какво да правя, а ако той го знае, какво от това?

— Мисля, че разбирам.

— Повечето хора не смеят да се изправят насреща му. А ти го направи. Накара го да побеснее. Може би затова ми харесваш.

— А Джейми?

— Мисля, че Джейми се възбужда от мисълта, че може да чука жената на шефа си. Е, мен това не ме засяга. Той обича живота, изпълнен с опасности, аз също. Плюс това той е и интелигентен.

— И къде ще ни отведе всичко това? — попитах я.

— Точно тук. — Тя се приведе към мен и ме целуна нежно по устните.

Или трябваше да остана и да спя с тази жена и по всяка вероятност да чуя някоя опашата лъжа за брат й, или да си тръгвам още сега.

— Благодаря за виното, Лусиана — казах и се изправих. — Съжалявам, че не мога да остана за обяд.

Оставих я сгушена на дивана да пие виното си.